mine

9

Прибрах се и видях, че него го няма. Качих се в стаята си и постоях там, но ми беше много скучно и исках да се разведря. Бях много гладна, защото не бях кусвала нищо различно от алкохол. Повръщаше ми се, но се опитвах да си го запазя в себе си. Отидох в кухнята и си направих сандвич, пуснах телевизора и се загледах. След около десет минути влезе Тервел.

-Няма ли сандвич за най-любимия ти брат?-попита той.

-Ти си ми единствения брат, Тервеле!

-О, така ли?

-Да, за съжаление.-бях тъжна и изнервена и съм почти сигурна, че Тервел не беше забелязал.

Сега трябваше да стоя сама и да слушам думите по мой гръб. Ще го изтърпя. Винаги се справям. Ще успея и този път.

-Защо се замисли? Не исках да те обидя.

-Ъъъ нищо. Къде беше?-попитах го аз.

-Вън.

-С кого?

-Едно момиче. Защо се забави толкова? Търсих те, но не те намерих.

-Ами... аз...

-Ти????

-Просто се наядох. Ще излизам.

-Лол, когато излизаш си запиши час за психиатър.

-Непременно. -казах и тръшнах вратата. Въвях и гледах как вятърът люлее клоните на дърветата.

Беше към 17:00ч. Честно казано, нямах какво да правя. Може би сега трябваше да съм с някой, на когото му пука за мен. Повече не трябва да пия, може да опитам нещо друго. Цигари, наркотици или пък да си намеря някакво хоби. Подсъзнанието ми повтаряше "Денис", но аз го игнорирах. Никой не ми е нужен, за да бъда щастлива. Особенно странно е, че не мога да разбера какво става с Денис. Ту е мил, ту нетърпим.

Неусетно бях стигнала до близкия парк. Седнах и продължих с мисленето. Чу се женски глас.

-Стефи, ти ли си?-попита Вивиан уплашена.

-Да? Вивиан, какво ти има? Добре ли си?-попитах разтревожено, когато я видях.
-Да, разбира се. -прегърнах я толкова силно, че можех да усетя как диша.

-Хайде, ела с мен!-казах аз.

-Къде отиваме?

-У нас.

-Тервел там ли е?-попита тя.

-Мисля, че да, но не се притеснявай за него.

-Не, не мога.-каза тя.

-Защо?-попитах я.

-Просто не мога...

-А къде тогава?

-Не знам, но предпочитам да е някъде далеч от хората.

-Амии...под някой мост? -пошегувах се аз. Тя се усмихна леко, но след секунда усмивката и изчезна.-Ами добре тогава. Да отидем до вас?-предложих.

-Става, в момента няма никой.

-Да тръгваме.-казах аз и тя ме поведе към тях.