50 нюанса Шон Мендес

chapter 45

Марио ме чакаше. Държеше табелка „Г-ца Стийл". Честно! Всичко е не ме виждаш! Но ми стана мило, за да видя.

- Здравей, Марио!

- Здравейте, господице Стийл - поздравявайте го с този официално, но видях нещо като усмивка в кафявите му очи и острият му оглед на огледалата. Изглежда безупречно каквото е - хубаво черно сако, бяла риза и черна вратовръзка.

- Марио, знае как изглежда, не ти е нужен табела и наистина бих искал да ми каже Ана.

- Здравейте, Ана. Можете ли да вземете багажа ви?

- Не, мисля, че ще се справя. Благодаря.

Съобразявайте се с този отговор. Продължавайте да се върнете и минахте на „вие":

- Но ... но ... ако ще се чувствам по-добре, ако носите багажа ми, дайте го.

- Насам, мадам.

Въздъхнах. Беше толкова вежлив. И тогава се сетих как този мъж бе ходил да ми купува бельо. Трябваше да изтрия спомена за това. Всъщност той беше единственият мъж, който някога ми беше купувал бельо. Дори Джим не би могъл да издържи на такова свирепо изпитание. Вървяхме мълчешком към черното ауди SUV. Марио ми отвори вратата, аз се качих и се зачудих дали тази къса пола е подходяща за случая. В България  вървеше, но тук се чувствах като чисто гола. Марио сложи куфара в багажника и тръгнахме към „Ескале".

Пътувахме бавно. Беше пиков час. Марио гледаше право напред. Само жив би било най-слабото определение за него.

Не можех да издържа мълчанието.

- Как е Шон, Марио?

- Господин Мендес  е ужасно зает, госпожице Стийл.

О, вероятно със „ситуацията". Чувствах се като златотърсач, попаднал на златна нишка.

- Ужасно зает?

- Да, госпожице Стийл.

И толкова. Погледна ме в огледалото за обратно виждане и очите ни се срещнаха, но не каза нищо повече. Господи! На този бе по-трудно да му се отвори устата, отколкото на самия Маниак по контрола.

- Той добре ли е?

- Предполагам, госпожице.

- По-добре ли се чувстваш, когато се обръщаш към мен с „госпожице Стийл"?

- Да, мадам.

- О, добре тогава.

Е, това беше краят на нашия... разговор. Продължихме в пълно мълчание. Сетих се, когато ми каза, че Шон бил като „дявол на колела". Очевидно се бе изпуснал, да си позволи такава фриволност. Не беше нормално. Може би се чувстваше притеснен от това, което бе казал. Може би това го караше да се чувства нелоялен. Тишината започна да ме задушава.