The Song Of Our Hearts

Глава 33: Светът Се Срива Под Краката Ти

- Вдигни, вдигни! - опитваш се да се свържеш с Ади за пети път от началото на годината, но винаги те прехвърля на гласово. В положение лотос си на леглото и нервно си играеш със завивката. Отново гласово. - Ахх, смотан телефон! - мяташ си телефона в другия край на стаята и заравяш лице в ръцете си. Черни мисли започват да превземат главата ти. Ами ако...? Възможно ли е наистина да е...? Точно сега ти трябва най-много, охх, нее. При мисълта за най-лошото почваш да хлипаш. Даваш воля на сълзите си, докато не чуваш натискането на дръжката на вратата. Обръщаш се веднага с лице към стената и се завиваш през глава. Хапеш бузата си, за да не издадеш звук.
- Принцесо? - чуваш гласа на Jungkook и след броени секунди усещаш как сяда до теб и почва да гали гърба ти. - Не се прави, че спиш. Имам да ти дам нещо, така че ела! - потупва мястото до себе си, за да седнеш, но ти не помръдваш. - Т/и, хайде де, моля тее. Имам изненада за тееб. - казва го с възможно най-сладкия глас, но след като ти пак не помръдваш се мръщи. Изтриваш бузоте си под завивката и св опитваш да сдържаш сълзи. Kookie запретва ръкави, обгръща те и те изправя с седнало положение. Тръска глава, за да не му влиза косата в очите и леко задъхан започва - Така, след като вече си тук, искам да ти дам...-хлипаш. Усмивката изчезва от лицето му и на нейно място се изписва сериозност. Слага ръка на рамото ти. - Т/и, всичко наред ли е?- обръщаш се с лице към и него и заравяш лице в гръдния му кош, прегръщайки го силно.
- НЕ! НИЩО НЕ Е НАРЕД! Няма я! НЯМА Я! - Jungkook те погалва по гърба и държи здраво.
- Кой го няма? Какво е станало? - Винаги те е успокоявало да си в неговите прегръдки, но този път... този път е различно. Трябва да му кажеш. Трябва да кажеш на някого. Поемаш си дълбоко въздух няколко пъти и се отделяш от прегръдката му.
- Ще ти кажа всичко. - започваш да разказваш всичко на момчето, непропускайки всяка едничка подробност за Ади и разговора ви онази нощ, за предсказанието на докторите, за деня край реката и как не можеш да се свържеш с нея. Jungkook слуша внимателно като накрая се пльосва на леглото, потърквайки очи, придружено със сладък смях. Очите ти се разширяват.
- Я! Какво си мислиш, че правиш? - момчето те издърпва за китката и лягаш до него на леглото.
- Глупачето ми. Сега аз трябва да ти кажа нещо. - той хваща двете ти ръце в своите. - На Нова Година Tae говори с Ади. Тогава тя му обясни всичко. - свеждаш глава - Нооо, тя му каза и че надакочи очакванията на докторите и не само доживя този януари, но и почва да се оправя! Все още е в болница под наблюдение, затова не може да говори, но ако продължава така ще я изпишат до лятото. - Не можеш да повярваш на ушите си и поглеждаш право в очите на Kookie, който ти се усмихва.
- ЗНАЧИ ТЯ ЩЕ СЕ ОПРАВИ?!
-ДАА, ДА, ЩЕ СВ ОПРАВИ! - разцелуваш го. Боже, може ли да се опише радостта от това най-добрата ти приятелка всъщност да е жива?!
- Значи ти си знаел, защо не ми каза, а ме остави да се мъча два месеца! - удряш го с възглавницата. Той се смее, след което изважда кутийка от джоба си и ти я подава.
- Какво е това?? - оглеждаш я в шепите си. Малка, черня и във формата на сърце. Типично стил Jungkook. Усмихваш му се и я отваряш. Долната ти челюст увисва във въздуха. Много нежно и финно колие, със лилаво сърце. Вероятно от аметист
- J-jungkookie, прелестна е! - нямаш думи.
- Знаеш ли какво означава лилавото? - заърташ отрицателен глава, не можеш да откъснеш поглед от огърлицата
- Един мъдър приятел веднъж ми каза "Лилавото е последният цвят на дъгата. Означава, че ще остана до теб и ще те подкрепям" - нямаш думи.
- Aww, Jungkook. - прегръщаш го! Галейки врата му, когато той прошепва
- Честит Свети Валентин, принцесо! - целува те. 14 февруари! Съвсем бе забравила. Ajgoo. Не си му взела нищо, чакай малко бе... всъщност да! Взела си! Има ли по-подходящ момент да му кажеш??
- Jungkook, миличък, има още нещо, което искам да ти кажа. Събираш косата си една страна, докато момчето ти слага гердана.
- Разбира се, какво има? - обръщаш се, за да сте лице в лице и се усмихваш широко.
- Jungkook... - погалваш ръката му. - Аз...- Вратата се отваря и двама мъже, облечени във военни униформи, леко въоръжени, нахлуват в стаята и издърпват Jungkook, бутайки го към изхода. Пищиш.
- КАКВО ПРАВИТЕ?! КОИ СТЕ ВИЕ, ЗА БОГА! - удряш ги, за да го пуснат, но сякаш просто ги гъделичкаш. Бутат Jungkook в коридора, който се опитва да си обуе обувките.
- КАКВО СЕ СЛУЧВА?! НЕ НОРМАЛНИЦИ! ОСТАВЕТЕ ГО! - раздираш се, когато излизаш в коридора и виждаш, че всички момчета са изгонени, обкражени с един или двама военни.
-  Jimin? Tae?? - оглеждаш се - HOBI?? Какво се случва тук?? - Kookie въздиша.
- Т/и... - бива прекъснат от гласа на директора през микрофона
" Внимание на всички студенти! На *дата и час* в Южна Корея бе обявено военно положение. По заповед на министъра всички млади мъже на възраст между осемнайсет и двайсет и осем години трябва да се явят на служба в казармата. Това не е учение. Повтарям. Това НЕ Е учение"
- К-какво. - сърцето ти прескача удар.
- Т/и... - Jungkook се опитва да те прегърне, но един от мъжете го спира и отвежда заедно с останалите. Тичаш към изхода след него.
-JUNGKOOK! JEON JUNGKOOK! - раздираш се през сълзи.
- ОБИЧАМ ТЕ, Т/И! - чуваш бледо в отговор и някой те хваща през кръста и бута назад. Бориш се, но ме можеш да се усвободиш от здравата хватка.
- ПУСНИ МЕ, ПЕДАЛ, ПУСНИ МЕ! - Yoongi и Namjoon минават покрай теб.
- М-момчет?! - хвърлят ти тъжен поглед и биват отведени.
- Не. - прошеоваш си. - НЕЕ! ПУСНИ МЕ. - продължаваш да се бориш безуспешно. Виждаш как натикват Jin, заедно с всички останали момчета от сградата в един от петте буса. Сърцето ти е разбито. Лошо ти е и не можеш да си поемеш въздух. Целия ти свят се срина. Всичко, взеха ти ВСИЧКО! Падаш на колене, плачейки.
- Т-така и не му казах... Аз съм бременна.