The Song Of Our Hearts

Глава 43: Огън

⚠️Малеее, за малко да забравя! Ама вие си знаете, какво следва сега. Ако не ви се чете за пожари, факли, утрова за плъхове, или отсечени глави - определено преминете на следващата глава. Сега на ваш собствен риск...

Jungkook седи на бюрото в стаята при Jin и преглежда записките в тефтерчето си. Взеха мерки най-накрая от министерството и болните ден след ден почнхаха да намаляват, докато вече втори ден няма умрели. Даже много болни се възстановяват, включително и Jin. Скоро отново ще стъпва здраво на краката си. Всичко това означава, че скоро вече няма да има нужда от Jungkook в столовата и може да се върне на бойното поле.
- Луд си, наистина. Защо не спиш по това време?! - Jin се размърдва.
- Събудих ли те, извинявай? - малкия разтърква очи.
- Не, жаден съм. - легналия въздиша и Kookie става и му пълни чашата с вода, след което я подава на приятеля си, който почва да пие. - Знаеш, че съществува нещо наречено почивка нали? - големия поглежда към Jk, който задремва.
- М? - отваря отново очи - А, не то аз... болните...
- Хайде, ела. - Jin се мърда, правейки място за Jungkook на леглото.
- Добре съм, лежи си.
- Абе, момче, за коя седмица вече спиш на онзи стол?! Ела при мен.
- Не ми се спи, спокойно. - прозява се и вратата се отваря.
- ГОСПОДИН JEON! Извинете, че Ви безспокоя в този час, но трябва наистина да Ви помоля. - онова осемнайсет годишно момче влиза предпазливо в стаята.
- Разбира се, но не трябва да се движиш. Какво има, Jonho? - пита със сладък глас.
- А-ами такова... навън духа вятър и... - момчето свежда засрамено поглед и прехапва устна. Явно му е неудобно и търси подходящите думи. В това времв нещо изниква от споменатите на Jungkook. Студеното течение между вратаите и навън духа силен вятър.
- Ела, Jonho, легни при баткото. - тупка свобното мястото на леглото и момчето го поглежда с големите си очи.
- Благодаря, благодаря, благодаря, господин Jeon. - прегръща го и Kookie насилва усмивка.
- Ще ме умориш, наистина! Голям си pabo (тъпчо) нали знаеш. - Jin въздиша безднадеждно и се обръща с гръб към тях на едната половина от леглото, а момчето се пъха под завивката при него. Jk загасва лампата и излиза от стаята, ходейки по коридора.
- Ако ги духа студения вятър, тялото само ще се стресира допълнително, за да ги затопли. - разсъждава си на глас, докато не стига залата. Погледжда двете външни врати и кляка при едната, съблича си горнището и го натъпква до процепа между вратата и земята, оставяйки по потник. Отива до другата, но няма какво да сложи. Оглежда се и вижда празното килимче, където принципно лежи Jonho, след това погледа му играе през всички замръзващи мъже и хапе устна.
- Не мога да повярвам, че правя това. - настанява се на свободното място и се завива с тънкото летно одеялце. Усеща как вятъра го духа в гърба, но въпреки това се оставя на съня.