The Song Of Our Hearts

Глава 40: Смъртта Витае Във Въздуха

⚠️ Не знам кво ми стана, ама на моменти има гнусотийки и за някои може да е травмиращо? Предполагам де, така че четете на собствен риск.  Предопредени сте ⚠️

- Моля?! - едвам не изплюваш глътката кафе в устата си.
- Ама не се ебавам, наистина! Така наречените "противници" пуснали заразата в лагера на корейците, за да намалят и обезсилят армията. Казва се Корона вирус, или някво подобно ддз. Като цяло е създадено с цел бойно оръжие, но е толкова заразно, че болестта плъзнала неконтролируемо и БААМ цяла Азия сега се мъчат с нея. - случайно се срещна със стар съученик в мола и решихте да седнете на кафе, да си поприказвате кой как се справя с живота и се оказа, че момчето е доста наясно с войната на изток в момента.
- Толкова ли е опасно?? - взираш се в него, стискайки чашата. На нокти си.
- Оо, до два/три месеца ще ни удари и нас. Трябва да се подготвим - снижава гласа си - Приготви всякакви запаси, защото следва икономическа криза и недостиг на провизии.
- Глупости! Не се шегувай с тия работи, щеше да ми докараш инфаркт. - извърташ с досада очи и се отпускаш на седлаката.
- Не са глупости! Казвам ти какво ще се случи. Източникът ми е достоверен и трябва да се подготвим за-
- Виж какво, беше ми приятно да си подърдорим, но нямам време да слушам за измислените ти Корони. - ставаш и слагаш дамската си чанта през рамо, докато той само седи и те наблюдава с разочарование в очите. - Сигурна съм, че все някой ще се върже на тази измишльотина и ще ти пусне, дай по-весело. - усмихваш му се, а той те поглежда с убийствен поглед и рязко ставя и си събира нещата.
- Тъпи жени! Опитвам се да я предопредя, а тя си мисли, че я свалям. Пача. - промърмова раздразнено и си тръгва без да плати сметката.
- Ц ц ц и това ми било джентълмен. - плащаш и излизаш от кафенето, тръгвайки към втория етаж.
- Корона Вирус баба ми. Хаха. Да се постарае повече следващия път, ако иска да ми вземе номера. Мъжете са станали толкова наивни, Боже. - разсъждаваш си на глас.

*познатия ви нов корейски лагер*

- Jungkook! Jk, чуваш ли ме?? - Jimin леко побутва свилия се на пода от болка Kookie. Столовата, където преди се хранеха и бе единственото място за почивка и разтоварване, сега се е превърнала в зала, където лежат, наредени като наденички (съжалявам, но мисля само за храна) болните, на пода. Буквално са човек до човек, защото едвам се побират. Около четирийсет пъшкащи заразени, се опитват да се преборят, натъпкани в една стая.
- Hyung, н-не се приближавай. Ш-ще се заразиш. - по-малкия прошепва, защото устните са му пресъхнали.
- Какво ти има, Jungkook? Какво?! Говори ми! - Jimin се опитва вече втора седмица да излекува брат си, давайки му всякакви билки и лекарства, компресии, масажи, ала състоянието му само се влушава.
- Не мога да си поема въздух, болят ме гърдите и - кашляне-
- Добре, добре, почивай си сега. Трябва да пазиш силите си. - понечва да се изправи.
- Chimmy? - легналия хваща китката на дребния. Никога не го е наричал "Chimmy" досега и затова очите на ставащия се разширяват.
- Тук съм, Kookie.
- Така съм от две седмици вече и - кашляне - ти беше наистина най-добрия Hyung, за който може да си пожелае човек. Макар и да не го признавам често, съм ти благодарен за вс-
- Млъкни! Защо говориш така? Няма да умреш, обещавам ти. Ти си наистина силно момче. Най-силното -
- HYUNG! - кратка пауза - Моля се да умра по-скоро. - при чуването на тези думи кръвта във вените на Jimin замръзва и го побиват тръпки по цялото тяло. Нима чу правилно? Нима собственото му малко братче изрече това ужасно нещо? Не, това не може да се случва. Това е просто лош сън!