Revenge

Chapter 17 ● You have a sister?

ГТ Хари

Излязох от ресторанта и влязох в колата си. Звъннах на Найл.
- Къде си? - попитах го, след като вдигна. Той се замълча за момент.
- За пица. – изръси той. – А ти къде беше? От сутринта те няма. Сега ли се сети да звъннеш?- скара ми се той.

  Ретроспекция.

Влязох в ресторанта и се огледах. Никой от хората тук не приличаше на детектив. Влязох по навътре. Може би още не е дошъл. Избрах по-изолирана маса и седнах. Не след дълго до мен седна човек, приличащ на клоун. Носеше светло син панталон илилава риза. Имаше дълга черна коса, а на главата си розова шапка. Боже, това мъж ли е?!
- Здравейте, господин Стайлс. Аз съм човекът, който наехте, за да следи уважаемата госпожица Стайлс.
- Значи сте я открил? – попитах.
- Да. За ваш огромен късмет, госпожицата се е преместила в Лондон преди една седмица.
- А другия случай? – попитах го, а той просто ми подаде една папка и си тръгна.

Край на ретроспекцията.  

- Имах малко работа. Както и да е. Прибери се бързо и събери момчетата. Имаме работа. - казах и затворих.

ГТ Хим

Найл се върна в стаята. Беше излязъл, за да говори с някого. Сигурна съм, че е Хари.

- Съжалявам, но трябва да тръгвам. Онзи идиот има нужда от помощ.
- Знаех си, че е идиот. Няма проблем. Тръгвай. Ще изчакам Наталия и тогава ще се прибера.
- Ако има нещо, ми звънни, нали? – кимнах. Той тръгна към вратата.
- Няма да кажеш на никого, нали? – попитах го
- Обещах ти. Аз спазвам обещанията си. – каза той и излезе. Легнах на леглото и затворих очи за момент. Чудя се какво бе толкова важно, че Хари избяга така сутринта. Ако имаше някакъв проблем, той щеше да ми каже, нали? Не че ме интересува. Все пак, не е длъжен да ми дава отчет. Не след дълго в стаята влезе Наталия с нейния известен червен тефтер. Вътре беше записала цялата ми история. Тя остави тефтера на масичката и отвори едно от многото шкафчета. От вътре извади превръзка.
- Навий си ръкава. – каза ми и се подчиних. Тя свали старата превръзка, която беше направил Лиам вчера, и сложи нова, много по-добре направена. Е, много ясно, все пак е лекарка. Това й беше работата.
- Мислех, че щом носиш тефтера, си дошла като психолог, но явно съм се объркала. – казах, а тя извъртя очи.
- От кога не си взимала лекарствата? – попита ме тя, а аз си замълчах. – Хим. – настоя тя.
- Повярвай ми, не искаш да знаеш. – казах й съвсем честно. Защо да ги пия, като и без това някой ден ще умра. Каква е разликата дали ще е сега, или след 50 години?
- Ако продължаваш така, болестта ще те убие много по - бързо от следващия куршум. – каза тя. Беше мой ред да завъртя очи. – Ето. Беше в ръката ти. Не се сдържах и го прочетох. – каза и ми подаде плика, съдържащ писмото или по-скоро снимката.
- Лео е прав. Промил ти е мозъка. Хим, не си го убила ти. Мамка му, не си виновна ти. Не си виновна за абсолютно нищо.
- Напротив. Знаеш, колко трудно ми беше да превъзмогна факта, че аз съм виновна. Той е прав. Сега правя същото. Вредя на хората, за който ме е грижа. И с всеки ден, тези хора стават все повече и повече.
- За Хари ли говориш? – подсмихна се тя.
- Не, разбира се, че не. – казах, а тя въздъхна. Не говорех за него, нали? – Най - лошото е, че се чувствам виновна най – вече затова, че заради мен Сиси не е щастлива. Заради мен, тя се превърна в кучка и започна да чука всичко живо с повече от 20 санта. Сега има възможност да продължи напред, но не го прави. Найл я харесва много и тя трябва да се възползва от това. Трябва да спре да се надява, че Ед ще се върне, защото той няма да го направи.
- Ти ми беше казала, че си чула сърцето му, нали? – кимнах.- Не е ли възможно да е жив?
- И аз така си мислех, но той е мъртъв. Най – добрите ми хора претърсиха цяла Европа и не откриха нищо. Невъзможно е да е жив.