Принудена любов

Част 56

Рик не беше от хората, които лесно преглъщаха загубата.
- Не е ли по-добре да се покрием някъде,докато всичко отихне?- попита мъж с леко набола брада,който седеше зад волана,а потните му ръце обгръщаха кормилото.
-Ти да не ме мислиш за идиот?-засмя се Рик.-Искам ги мъртви.ВСИЧКИТЕ!
-Но,шефе, не е безопасно...-това бяха последните думи на пътникът отзад,преди Рик да насочи оръжие срещу него и да му пръсне главата.
Безжизненото тяло се отпусна на седалката, а русокоското, който също седеше отзад гледаше с ужас.
-Още някой ще оспори ли решенията ми ? -каза Рик, погледа му се насочи към изплашеният мъж на задната седалка. - Стига си стоял като статуя, ти безполезен боклук, вземи направи нещо и изхвърли това нещо!

Навсякъде около болницата имаше полицаи, нямаше абсолютно никакъв начин Рик и бандата му да проникнат. Това не успокояваше Майк, той много добре знаеше, че Рик може да е луд, но не е глупав човек. Със сигурност е намислил нещо.  Докато седеше в мръсните болнични тоалетни, които не бяха чистени, може би, от неговото раждане се загледа в огледалото. Виждаше страх в очите си и се мразеше за това. Чувстваше се като нищожество, сестра му е тук, любимата и най-голямата му радост сина му, а той нямаше как да ги защити. Ръцете му започнаха да треперят, а тялото му се скова.
-По дяволите!- изруга той и удари по мръснобялата, покрита отстрани с мухъл чешма.
Излизайки от тоалетните, видя разтревожената си сестра. Тя също като него изглеждаше ужасно. Косата й беше  разрошена, очите й червени, а тънките й устни бяха сухи.
-Майк, слушай, знам, че е...
Не му беше до приказки, просто мина покрай нея. Не искаше да говори с когото и да е било, защото знаеше, че щеше да си изтърве нервите, а точно сега това никому беше нужно.
- Не ме игнорирай!- извика след него Ема.
Той продължи да върви по празния коридор, надявайки се, че сестра му нямаше да га последва и да се опита да говори с него, но уви съдбата беше срещу него.
-Майк- Ема го настигна и препречи пътя му, слагайки ръцете си върху раменете му.- Говори с мен. Сега трябва всички да се държим заедно, трябва да сме спокойни и да не се страхуваме...
-Страх....-Майк рязко избута сестра си от пътя и я погледна с очи, които бяха пълни с отчаяние. - Кажи ми как да не се страхувам, той е там, ще дойде, знам го. Дори може да е тук сега.
- Има полиция навън, няма как да влезе.- Ема знаеше, че брат й е изплашен и кой не би бил. Самата тя всеки ден изпитваше страх, когато Рик се появеше.
-О, моля те, нали наистина  не вярваш, че те ще успеят да ни предпазят от този ненормалник. - тъжно се изсмя Майк.
- Това имаме, Майк, вяра нищо друго не ни остана, нека и нея не губим! - очите на Ема се напълниха със сълзи, но тя си забрани да плаче. Ако проронеше сълзи пред брат си, това със сигурност щеше да влоши положението.
-Вярата няма да ни защити!
- Напротив. Защо се отказваш, не се предавай, знам че те е страх, но.....
- Да, Ема, точно така, страх ме е, не знам какво ще правя, как ще защитя семейството си, аз не мога....Не мога...
Майк зарови лице в ръцете си, а пръстите му нервно рошеха и без това разрешената му коса.
Това не беше брат й и Ема беше сигурна в това. Къде отиде онова досадно копеле, което все търсеше белите и не го беше страх да се изправи срещу когото й да е било. Писна й.
Ема отиде до брат си и нежно хвана ръцете му.
-Слушай, братче, знам какво чувстваш, наистина знам, но с това на никога няма да помогнеш. Дори ще си пречка.- каза тя с мил глас.
Той не е слушаше, просто гледаше в земята. Погледът му бе празен.
Това беше. В коридора се чу тътена на силния шамар, който Ема нанесе на брат си.
-Слушай, страхливецо, чуй ме добре, защото няма да повтарям. Стегни се, имаш семейство, което се нуждае от теб, не му е времето да се разпадаш психически. Знам, че те е страх, но сега трябва да си смел и да останеш до жена си и сина си, трябва да ги защитаваш. Ако наистина мислиш, че не можеш, тогава бягай, бягай далече и не се пречкай. Може да се скриеш някъде, но аз вече се уморих да се крия и съм готова да се боря. Нямам време да се занимавам със страхливци!-каза Ема, след което се обърна и си тръгна.
Майк остана сам, все още зашеметен, не от шамара, който бе предизвикал  парещата  болка на бузата му, а от истинността на думите й. Тя беше права. Боже, кога се бе превърнал в такъв.

Удобно облегната на една от болничните стени, под наметалото на мрака се беше скрила Лиса Харт, която бе чула целия им разговор. Извади телефона си и написа " Картината се е счупила.", което означаваше, че враговете на Рик започнаха да се пречупват, а това му донесе такава радост, че не можа да се сдържи и се засмя толкова силно, че чак кучетата започнаха да лаят. Това беше перфектно, сега отмъщението му щеше да е толкова хубаво. Но той си беше егоистичен човек и много добри осъзнаваше това, така че искаше да ги накара да срадат още и още. От мисълта как ще им пръсне черепите просто изпадна в екстаз.