На ръба на световете

1. Динара

Представям си го- как излизам на пътя, заобиколена от преминаващите коли и докато всеки ме вижда, имам чувството, че съм невидима. Че всъщност животът ми не е толкова значим, за колкото съм го мислела.

...

Събуждам се, изпълнена с обичайното ниво на тревожност- високо. Започвам да опипвам всичко около себе си, за да осъзная къде точно се намирам. Наоколо е тъмно, но виждам лъч светлина, който се прокрадва през завесите на прозореца. Изпълнена с нерешителност, се изправям от леглото и отивам да разбера кой е източникът на светлината. Подът е студен, изглежда тази къща не е била затопляна от известно време, защото започвам да усещам как кожата по тялото ми настръхва.

Дърпам съвсем леко завесата, за да надникна навън, и виждам, че слънцето тъкмо е започнало да се издига по небосклона. Поглеждам към къщата срещу тази, в която се намирам и забелязвам как някой наднича по същия начин през прозореца, но погледът му е насочен право към мен. Стресната, дърпам рязко завесата и се опитвам да изтрия тази сцена от мозъка си, която ме изпълни със зловещи чувства.

Да видим кой, какво е оставил в гардероба в тази стая и дали ще си намеря нещо малко по- сносно от дрехите, в които се събудих тук. Отварям вратите му, които са акустирани от прекрасния звук на скърцане, присъщ за 100- годишни мебели (няма да се учудя ако това е и неговата възраст). И така, пред мен стои най- уникалната селекция от дрехи за последните 50 години и съм изправена пред трудната дилема между камуфлажен панталон с бял потник и зелена разкроена рокля. Да, ще взема панталона, благодаря.

Вече облечена и готова да опозная новото място, в което се намирам, решавам най- накрая да напусна комфорта на стаята си и да изляза навън. Отварям вратата, която издава същите звуци като тези на гардероба и пред мен се простира дълъг коридор, в края на който виждам още една врата. Е, нямам друг избор, освен да разбера какво се намира зад нея. И ако това са последните ми минути живот, поне ще знам, че любопитството ми е това, което ме е убило. „Хайде, стига толкова философски разговори, Динара, размърдай си задника най- сетне." Добре, добре. Трябва да бъда смела. Запътвам се напред и хващам студената метална дръжка на вратата в ръцете си, усещайки как ритъмът на сърцето ми се усилва главоломно. Натискам я надолу и надзървам в стаята, но спрямо първия си оглед, не забелязвам да има някого. Забелязах обаче нещо друго- на масата стои купичка, пълна с овесена каша, а близо до нея има бележка- „Зареди се с енергия, ще ти е нужна." Доста мило, че някой ми е направил закуска, но все пак не изключвам от мислите си сценария, при който в нея може да има отрова. Е, не мисля, че ще намеря нещо по-годно за ядене, затова ще рискувам.

...

Излизам навън, слънцето вече набира своята височина по небосклона и лъчите му докосват нежно лицето ми. Наоколо е тихо, зловещо тихо. Имам чувството, че съм единственият човек на този свят. Като изключим съседа, който ме наблюдаваше сутринта. Не, не, избий си това от главата.

Малко странно, че се чувствам така, сякаш съм сама, след като съм заобиколена от толкова много неща- дърветата, които ми дават кратки мигове на убежище от слънцето, птичките, които се крият в клоните им, но някак си винаги знам, че са там, дори да не ги чувам. Толкова много неща, а все се чувствам като нещо незначително, нещо дребно и не толкова забележимо. Дали и те се чувстват по същия начин? Дали си мислят, че никой не ги вижда, скрити в клоните, търсещи своето собствено убежище от света и неговите странности? Е, аз знам, че са там. Може би това не им е достатъчно, за да се почувстват някак значими, но не е ли така с всеки един от нас? Знаем, че липсата ни ще остави празно място в пълнотата на света, но все пак си мислим, че никой няма да я забележи. Противоречим си сами и докато се опитваме да избягаме от всичко, което ни помага да се почувстваме с една идея по- забележими, бягаме от себе си. А когато се върнем, вече не сме същите.