На ръба на световете

5. Динара

Страх ме е. Не директно от Нейтън, страх ме е, че ще прекарам няколко часа с някого и после никога отново няма да се срещнем. Че ще се разделим в различни светове, търсещи пътя обратно към себе си през целия си живот.

- Какво си мислиш?- пита ме той, явно забелязал отнесения ми поглед. Или как, когато размишлявам наум, мърдам и устните си. Навик, от който трябва да се отуча, ако искам да запазя мислите си само за себе си.

- Нищо особено.

- Е, хайде де, като твой придружител в „Приключенията на Динара", имам правото да знам какво се върти в главата ти.

- „Приключенията на Динара"? Не можеше ли да бъдеш малко по- оригинален?

Засмива се. Защо неговият смях кара и мен да се засмея? Ух, ужас, по- добре да си избия всичко това от главата.

- Ето, пак го правиш!

- Кое?

- Мърдаш устните си, което ме навява на факта, че си мислиш за нещо. Или съм отишъл на приключение с пълна откачалка.

- Хаха, е, не аз следя хората, само казвам.

- Мисля, че трябва да спрем с точковата си класация дотук, защото ако продължим, има шанс значително да нараниш егото ми.

- Или просто те е страх да загубиш?

- Питах теб какво си мислиш, така че не обръщай темата, моля, моля.

Ето ни и нас- разхождаме се из гората, слизайки надолу, приближавайки се до областта на хората- тази, изпълнената с къщи и блокове, сред която природата контрастира още по- силно. Като нещо красиво и нежно, до което искаш да се докоснеш, без да го нараниш.

- Добре, аз ще ти кажа за какво си мисля, но после и ти ще ми кажеш. Сделка?

- Хмм..

- Не се прави, че наистина го обмисляш, просто кажи да.

- Добре.

- Казах да кажеш да, но хайде и това става. Мислех си за природата. Колко е красива.

- Уау, аз си мислех дали ще си намеря нещо за ядене.

- Нее, много добре знаеш, че не е така. Ако ще правим това, трябва да бъдем честни един с друг.- заявявам аз, приела тази негова игра наистина насериозно.

- Добре, добре. Мислех си, че от доста време не съм си говорил така с някого.

- Как?

- Спокойно. Караш ме да се чувствам спокоен. Така, сякаш няма да се събудя в друг, непознат свят на следващия ден.- думите му ме карат да почувстам топлина в себе си, която имам чувството, че не съм изпитвала от векове. Но след няколко часа отново ще стана студена.

- Ами, съжалявам да ти го припомня, но това наистина ще се случи.

- Недей да убиваш магията, Динара.

- Тази магия те кара да се чувстваш добре за колко- час, два? А после отново се връщаш в реалността, където те е страх да завържеш две приказки с някого, обзет от мисълта, че може да не го видиш никога повече.

- Кой какво ти е сторил, за да мислиш по този начин?- забелязвам, че Нейтън се озадачава от начина, по който му отговорих, но имам чувството, че всичко това е защитната реакция на мозъка ми, който се опитва да се предпази от резкия спад на душевната ми температура, с надеждата, че няма да стане вледенен.

- Аз съм причината.

Силно ми се иска това да е истина, но все още ги сънувам- родителите ми. Как ме държат за ръка и постепенно изчезват, избледнявайки напред във времето. Понякога ми се иска да се върна в този спомен и да остана там вечно. Да не пускат ръката ми и да се чувствам с една идея по- цяла, а когато настъпи моментът да си тръгнат, защото за жалост нищо не трае вечно, да ги прегърна силно, изпълнена с щастието, че съм имала възможността да се докосна до тях отново.

- Добре ли си?- пита ме Нейтън, след кратка пауза в диалога ни.

- Да.

Ясно виждам съмнението в погледа му.

- Нали уж трябваше да сме честни един с друг? Какво стана с това правило?

- Правилата са създадени, за да се нарушават.