На ръба на световете

28. Нейтън

Опипвам нещата около себе си, за да разбера къде съм. Все още ми е трудно да отворя очите си. Но когато това се случва, откривам, че се намирам в нечие легло. Около мен има меки завивки, които ухаят много хубаво.

Изправям се от леглото, за да открия Амарис. Тогава я виждам – как се лута от стая в стая, бързайки да събере нещата си.

- Къде отиваш?

- Как къде? На командировка, Нейтън, повторих ти го сигурно десет пъти само за последните 24 часа. Моля те, слушай ме по-внимателно, когато ти говоря за тези неща, все пак ще останеш сам за две седмици.

В този миг виждам, че тя носи камуфлажна униформа. И осъзнавам, че всъщност за пръв път чувам гласа й.

- Добре, събрах всичко нужно, а транспортът ми вече ме чака отвън. Хайде, ела да те гушна. – Амарис се запътва към мен, а аз стоя неподвижен като пътен конус. Ръцете й обхващат раменете ми и ме притиска към своите обятия – Ще ми липсваш, Нейт. И само без шумни купони!

- Ъм, добре. – единствено това успява да излезе от устата ми. Докато се усетя, тя вече е излязла навън и затворила вратата след себе си.

Все още не мога да събера мислите си. Започвам да обикалям из къщата, в която се намирам, в опит да си спомня нещо или да открия такова, което да ми бъде познато. Всичко изглежда много уютно и измислено до най-малкия детайл – съчетанието на цветовете, възглавничките на дивана, върху които има нарисуван ананас и лампата на нощното шкафче, която е във формата на същия плод. Някой доста се е постарал за интериора на този дом.

Запътвам се към кухнята, за да видя обстановката там. Когато отварям вратата, откривам нещо, което ме озадачава още повече – снимки на мен и Амарис в рамки, закачени на стената срещу мен. На една от тях дори има рижаво куче, което изглежда много щастливо. И тримата сме на плажа. Стената е пълна със снимки, от които аз също съм част. Снимки с избледнели спомени.

Усещам нещо мокро по крака си и когато поглеждам надолу, го виждам – кучето от снимките.

- Хей, приятел. – клякам до него, за да го погаля и тогава виждам талисмана на каишката му – „Кийра". – Кийра ли се казваш? Ама ти имаш много сладко име!

Кученцето започва да върти опашка и да се радва още повече, когато чува името си. Явно ме познава. Не знам кога последно някой ми се е радвал толкова, когато ме вижда. Чувството всъщност е много приятно. Да знаеш, че присъствието ти носи щастие на друго същество.

Решавам да изведа Кийра и себе си на разходка. Опитвам се да открия каишката й, но не успявам.

- Ще ме слушаш ли, ако те пусна без каишка? – Стоя и очаквам отговор от кученцето, така, сякаш разговарям с истински човек. Вече наистина съм се побъркал.

Тъкмо излизаме от къщата, когато го виждам – прозорецът на къщата срещу мен. Той сякаш ми говори и се опитва да ми каже нещо. Сякаш по стъклото му са запечатани мигове, останали в миналото... Мигам няколко пъти, отмествам погледа си и тръгвам надясно – там, накъдето ме повежда Кийра.

Оглеждам се навсякъде в опита да си спомня къде съм. Ако изобщо някога съм бил вече тук. Но така изглеждаше по всичко, което видях в онази къща. Странно е. Да гледаш към снимки, на които физически присъстваш, но нямаш представа къде се намира този спомен в съзнанието ти.

Опитвам се да запълня празните петна в паметта си. Гледам към зелените дървета и си мисля как те стоят на едно и също място, но посрещат по клоните си птички, долетели отдалече, които им разказват истории за пътешествията си. Иска ми се и аз да можех да се докосна до нещо, а то да ми разкаже историите, които е чувало от мен. В момента единственото това нещо е Кийра.

Точно когато си казвам това наум, тя идва при мен, въртейки радостно опашка, гледайки ме право в очите. Аз се взирам в нея и виждам единствено колко чиста душа има това създание.

- Хей, Кийра. Разкажи ми кой съм.. – отчаяно казвам на глас, с надеждата, че нещо невероятно ще се случи и изведнъж кучетата ще проговорят.

Тишина. Трябваше да бъде подготвен за това. Истината е, че вече не знам по кой път да поема. Затова просто се оставям тя да ме занесе, където пожелае.

...

Не след дълго пристигаме на едно местенце, което бих описал като райско. Всичко около нас е зелено! Изглежда така, сякаш Кийра вече е идвала тук, защото уверено се спуска към полянката, гонейки белите мъхчета, които се носят във въздуха. А аз стоя отстрани и се радвам на нейното щастие. На тази неприкосновеност. Животните и природата. Какво повече му трябва на човек, за да се чувства спокоен?

Отивам при Кийра, за да й правя компания в това нейно занимание. Заедно скачаме във въздуха. Отварям и затварям ръце в опит да уловя някое пухче. Смея се на глас, когато това не се получава. А тя се смее с погледа си. Мята опашка още по-силно. Накрая и двамата се изтощаваме, лягаме на тревата, тя се обляга на мен и аз затварям очи.

Иска ми се да не забравям този спомен. Да не забравям усещането от допира на пръстите на ръцете ми с нейната козина. Иска ми се и аз да бях куче като нея – да си имам хора, които обичам и да съм щастлив, че те обичат мен. И това да ми е напълно достатъчно. Но хората сме прекалено сложно устроени, за да се задоволим само с това. Винаги ще открием нещо, което ще ни накара да се почувстваме по-малко обичани.