На ръба на световете

26. Нейтън

Събуждам се от шума на силен удар между две метални повърхности. Слух. Докосвам едното си ухо, а после другото и откривам, че вече няма кървави следи по тях. Единствено са леко заглъхнали. Започвам малко по малко да се изправям, но усещам цялото си тяло сковано - така, сякаш съм спал на земята от векове. Пред себе си виждам дълъг вагон на влак, а през прозорците долавям само тъмнина. Стигам до заключението, че явно се намирам под земята. Звукът, който ме събуди, не спира да се усилва и с плахи крачки се приближавам до неговия източник. Пред мен стои една от вратите на вагона, която не се е затворила добре и стои увиснала настрани. Хващам се здраво за лоста по средата на вагона, понеже не искам да рискувам да изхвърча от него. Винаги съм си мечтал да мога да летя, но не и по този начин.

Усещам как в един момент започва да ми прилошава, а влакът увеличава своята скорост. Шумът става адски силен и болезнен. За миг ми се иска все още да бях с нарушен слух. Държа се здраво за лоста, но ръцете ми започват да се изплъзват. Винаги стават потни, когато съм под напрежение. За мое щастие влакът започва малко по малко да намаля скоростта си. Гледам през прозорците, но всичко още е тъмно и размазано от бързината.

В следващия момент, той спира рязко, ръцете ми пускат лоста и тялото ми изхвърча на няколко метра от него. Удрям гърба си в другата врата на вагона и за миг една страшна мисъл преминава през ума ми – как гръбнакът ми се троши на малки парченца. За няколко секунди стоя неподвижен, защото се страхувам, че ако помръдна, всичко в мен ще се разпадне.

Имам навика да си мисля за най-лошото нещо, което може да ми се случи. Мисля, че това е нещо нормално в човешката природа, защото съзнанието ни създава най-лошия сценарий, за да ни подготви психически за опасностите, които предстоят.

„Всичко това е само в главата ти, Нейтън, само в главата ти..." Повтарям си това наум, докато добия смелостта да се изправя и да изтрия този фатален край за гръбнака си от своите мисли. Понякога ми се иска да мислех по-позитивно за нещата, които се случват, но страхът започна да обзема голяма част от моята същност. Да се крие в най-забутаните местенца на мозъка ми само за да не забележа, че през цялото време е бил там. А той е бил там, още откакто съм се родил на някой от всичките светове. И се показва в моменти, в които си мисли, че ми е нужен, за да оцелея.

Но как да му обясня, че живея по-добре без него? Как да му обясня, че неговото съществуване не удължава моето, а само го прави по-безсмислено? Иска ми се да поемам повече рискове, без да мисля за последствията. Но знам, че това не съм аз. Знам, че аз съм човек, който изиграва най-подробния сценарий в главата си, докато стигне до евентуалните завършеци на една история. Защото се страхува да се впусне в непознатото. Затова всеки път, когато „прелитам" между различните светове, просто затварям очи.