На ръба на световете

10. Нейтън

Вече е тъмно. И почти непрогледно. В някои от къщите се виждат бледи светлини, представляващи признак на живот. Свалих Лиам от гърба си, осъзнавайки, че търсенето ни ще отнеме повече време, отколкото си мислех. Но някак си все още имам надежда, колкото и глупаво да изглежда това. Може би това е единственото нещо, което ме кара да продължа напред.

Първо преминаваме през къщата, в която се събудих сутринта и проверяваме дали Динара е в същата, където я видях тогава. Но няма никого, никъде. Всичко е изпълнено със студ, напомнящ за самотата- няма кой да раздвижи въздуха, да създаде малко топлина. А през цялото време мислите ми са изпълнени с нейния образ. Дали съм го изградил сам? Дали това е момичето на мечтите ми и в отчаяние, че никога няма да го срещна, съм решил сам да създам образа му?

Поглеждам към луната и спрямо позицията й на небето, осъзнавам, че скоро ще настъпи полунощ. Което значи, че ще изчезна оттук и това са последните ми мигове, прекарани на този свят. Мигове, които ми се иска да бях прекарал с нея..

Лиам се спира по средата на улицата и стои като застинал.

- Какво стана, Лиам?

- Няма да ги намерим, нали?- явно не му трябва много, за да се досети как стоят нещата.

- Кого?

- Родителите ми.

В тази ситуация не знам дали трябва да бъда упоритият оптимист или жестокият реалист. Но кой би искал да разбие мечтите на едно 5- годишно момченце? Не и аз.

- Виж, въпросът е там, че и аз нямам представа. Наистина. Но от теб не искам да спреш да вярваш, разбираш ли? Не искам да се предадеш и отчаяш, защото един ден ще ги видиш отново и това ще е най- хубавият ден в живота ти. Тогава ще си спомниш за моите думи, нали?- имам нуждата да знам, че няма да бъда напълно забравен- от хората, от световете. Че няма да бъда измит от дъждовете на времето, което все повече осъзнавам, че е една илюзия, изградена от нас- хората.

- Може ли да те помоля нещо?- пита ме Лиам.

- Разбира се.

- Може ли да ме прегърнеш? Но много, много силно. Не знам дали някога отново ще усетя нечии прегръдки.

Сърцето ми се свива при думите му. Защото това е самата истина. Аз също не знам дали някога отново ще усетя нечий допир, нечия топлина, обгръщата цялото ми тяло.

- Ще ти дам цялата топлина, от която се нуждаеш, дечко.- скривам факта, че аз самият също се нуждая от нея.

- Благодаря ти.. Но ти така и не ми каза как се казваш!

Упс, пропуснал съм една малка подробност.

- Казвай ми Нейт.- никой досега не ме е наричал така, но като се замисля, не е имало кой да се обръща към мен с името ми.

Клякам до Лиам и двамата сядаме по средата на улицата. Усещам свобода, така сякаш мога да легна на цимента, без да се притеснявам дали ще ме прегази кола, защото колите тук са стари и изоставени, определено е минало доста време, откакто някой се е докосвал до тях. Всичко около мен е мъртво, но в себе си все още усещам живот.

Хващам момченцето и го завъртам във въздуха, а от устата му се откъсва най- красивият звук, който някога съм чувал- истински детски смях. Най- нечуваното нещо в световете достига моите уши. Грабвам го в прегръдките си и двамата оставаме така, очаквайки пространството да ни раздели, отнасяйки ни в различни светове.