На ръба на световете

29. Динара

- Не изглеждаш много щастлива. – казва майка ми. Двете стоим в кухнята. Аз държа чаша зелен чай с мента, а тя пие кафе и пуши сутрешната си цигара.

Не се и чувствам щастлива. Щастието е относително понятие, не мислите ли? В един момент вярваш, че най-сетне си го достигнал, че си на правилното място – това, за което си си мечтал от много години. Но в следващия миг го виждаш как се изплъзва от пръстите ти, опитваш се да го догониш, но то някак си успява винаги да бъде по-бързо от теб. Кога ще осъзнаем, че всъщност се надпреварваме не с него, а със себе си?

Последната вечер беше много странна за мен. Опитвах се да заспя с мисълта, че този път ще се събудя на същото място, но така и не успях. Явно вече съм изградила имунитет към фантазиите, които поражда съзнанието ми. Но този път те се оказаха верни.

На сутринта отворих очи и се огледах наоколо. Бях в голяма стая, озарена от слънчевите лъчи, тъй като явно съм забравила да дръпна завесите, преди да заспя. Започнах да опипвам всичко наоколо, за да разбера дали е истинско или просто сън. Не че в съня си няма да усетя допира. Но след няколко минути, изпълнени със странни мисли и действия, реших да впрегна силите си и да стана от леглото. Още един ден в този странен свят. Не мога да повярвам, че го казвам, но за пръв път ми се искаше да се събудя на друго място.

Прекалено много свикнах да бъда сама. Мислех си, че вече съм достигнала момента, в който самотата ми ме изяжда отвътре и започва да превзема трезвеното ми съзнание. Нали затова хората си създават въображаеми приятели? Опитват се да спасят мозъка си от пълно изгнание. А моят може би вече се беше запътил натам. До такава степен, че в даден период започнах да се съмнявам във всичко, което виждам или чувам.

Наблюдавам как димът от цигарата на майка ми се издига нагоре. Странно ми е, че хората намират удоволствие в това нещо.

- Ехо? – обръща се към мен тя.

Не осъзнавах колко съм отнесена в мислите си, оставяйки въпроса й от по-рано да виси във въздуха, без да получи отговор.

- Добре съм. – кратко отговарям аз. Трудно бих споделила за истинските си чувства. Какво, ако човекът срещу мен не ме разбере? – Мисля да отида в стаята си и да се излежавам. Днес се чувствам доста отпаднала.

Още преди да й дам време да ми отговори, тръгвам нагоре по стълбите, водещи до пространството, изпълнено с мебели, но изпразнено от всякакъв уют. През това време отново се спирам пред снимката с мен и Елария. Това е може би единственото нещо, което ми носи топлина в тази къща.

Питам се защо да не търся отговорите на въпросите си във външния свят, вместо в своя вътрешен? Имам усещането, че водата ме влече. Че се страхувам от нея, но в същото време съм готова да се потопя в дълбините й и да спра да дишам за няколко минути.

Грабвам една шапка с козирка от закачалката на стената и излизам навън. Може би там ще открия много повече неща. Може би там ще спра да претоварвам съзнанието си с толкова много мисли.