На ръба на световете

13. Динара

Не мога да дишам. Правя опит да се снабдя с кислород, но усещам как белите ми дробове се изпълват с вода. Ако скоро не намеря повърхността, тялото ми ще остане тук завинаги. Започвам да шавам с ръце, правейки отчаяни опити да изплувам, но имам чувството че нещо ме дърпа надолу, опитвайки се да ме завлече на дъното. И точно тогава усещам как някой грабва ръката ми и ме издърпва нагоре.

Жена е. Изглежда млада и ми е напълно непозната. Стои надвесена над мен, опитвайки се да изкара водата от дробовете ми, притиснала ръце към гръдния ми кош. След няколко секунди поемам рязко въздух и започвам да кашлям, изплювайки излишната вода. Чувствам се така, сякаш някой ми вдъхна живот.

Трябва ми време, докато осъзная какво се случва и къде точно се намирам- в лодка, заобиколена от вода. Само от вода. Наоколо няма никакъв признак на живот.

- Благодаря ти. Наистина много. Спаси ми живота.- думите ми са изпълнени с искрена благодарност, въпреки че не съм убедена, че исках да бъда спасена.

Очаквам някакъв отговор, но не получавам нищо в замяна. Тя изглежда като студен човек за някой, който спасява току- виж човешки животи.

"За нищо." "Пак заповядай.".. Главата ми се изпълва с всякакви възможни отговори на думите, които изрекох. Но те си остават единствено там. Да не би да не ме разбира?

- Откога си тук?- това е може би възможно най- тъпия въпрос, след като знам, че всички биваме преместени горе- долу по едно и също време.

В замяна получавам само един кос поглед. Добре, явно днес ще си говоря сама.

Не след дълго, жената (която ще наричам Коси), започва да гребе с дървените гребла, поставени от двете страни на лодката, явно следвайки някаква посока. Изглежда така, сякаш е родена в тези води. Аз се заглеждам в небето и установявам, че слънцето все още не е изгряло. Сега е точно онова време от деня, когато очакваш да видиш изгрева, зареден с вълнението, че ще наблюдаваш как небето непрестанно променя цветовете си в продължение на няколко минути. Тази мисъл ми дава някакво спокойствие, че все пак мога да бъда свидетел на тези красиви събития, колкото и незначителни да изглеждат понякога те.

И точно този момент настъпва- започвам да виждам първите лъчи на слънцето, опитващи се да излязат на повърхността. Небето получава розов отенък, който постепенно мени нюансите си и накрая преминава в оранжево. Красиво е. Иска ми се да наблюдавам тази картина вечно. Но не след дълго, слънцето вече се показва и небето губи своите пъстри цветове, превръщайки се просто в син фон.

- Пристигнах малко преди теб.- толкова се отнасям в мислите си, че не осъзнавам, че Коси най- накрая проговаря.

- Честно казано, изглежда сякаш си пристигнала години преди мен.- признавам аз, впечатлена от начина й на действие.

- Просто съм била тук и преди.

- Оо..- само това успявам да кажа, преди отново да се отнеса в своите размисли.- Няма ли суша наблизо?

- Зависи. Понякога съм прекарвала цял ден в търсенето й.- добре, явно е била тук повече от веднъж.- Посещенията в този свят ми докараха сериозни пристъпи на морска болест.

- А знаеш ли какво има на сушата?

- Щях, ако съм я откривала.- мисълта да прекарам целия ден в тази лодка определено ме стряска. Не съм един от най- големите почитатели на водата.

...

Прекарахме няколко часа в тишина и това бяха едни от най- мъчителните ми часове. Не че имам против да мълча, но предпочитам да го правя, докато съм сама. А присъствието на Коси ме кара да се чувствам както с една идея по-защитена, след като разбрах, че е била тук и преди, така и в някаква степен застрашена, защото нямам представа що за човек е тя.

- Какво по..- при изричането на тези думи, ставам от гърба си и започвам да се оглеждам, за да разбера какво привлича вниманието й.

Суша. Истинска суша. Изглежда днес имам някакъв късмет.

- Даа! Сушаа!- започвам истински да се вълнувам, като малко детенце, което за пръв път опитва сладолед. Но виждам, че това не се нрави на новата ми приятелка. И в последствие решавам да замълча.

- Не се радвай толкова. Не знаем дали ще сме сами там. И ако не сме- дали изобщо ще бъдем добре посрещнати.

Този реализъм убива магията от вълнението ми. Къде им е останало чувството за живот на тези хора?

- Искаш ли да ти помогна с гребането?- питам я аз, чувствайки се гузно, че единствено тя извършва тази дейност досега.

- Не. Предпочитам да го правя сама.- добрее, тази жена е желязна. Но това още повече ме вдъхновява и аз да стана такава- непреклонна пред опасностите.

Отново заемам своето място на уединение в тази малка лодка, лягам по гръб, гледайки към небето, изпълнена в същото време с вълнение относно откритието ни и страх от непознатото, което ни очаква там.