На ръба на световете

20. Нейтън

Дотолкова съм запленен от красотата на природата, че губя представа за времето и пространството. Чувство, което рядко ме връхлита. Но както се намирам в този транс, изведнъж всичко ме разтриса. Чувам силен втрещяващ звук в близост до себе си. А небето, както е обгърнато в тъмнина, за кратко е осветено от една единствена мълния, която сякаш оставя нещо на земята и си отива. Не мога да осъзная дали сънувам или все още съм тук. Но каквото и да е, решавам да не стоя безучастен и да отида до края на тази вече изчезнала мълния, така, сякаш преследвам съкровището, намиращо се в края на дъгата.

Няколко светулки сякаш ми показват правилния път и следвам светлината, идваща от тях, защото иначе съм обречен да се скитам в тази гора безкрайно. А определено не искам да прекарам останалото си време тук, въртейки се в кръг. Наблюдавам буболечките и се чудя как някой ще иска да затвори нещо толкова красиво? Как ще го направи, осъзнавайки, че отнема свободата им, само за да задоволи своите собствени потребности? Понякога се чувствам като тях- така, сякаш някой ме е затворил между тези светове и не мога да избягам.

Сещам се за първия път, в който видях светулки. Беше станало доста тъмно и се опитвах да открия пътя си обратно през гората, вече изпълнен с отчаяние, че това няма да се случи, и съм обречен да прекарам останалото време в тъмнина. А тъмнината ме плаши не с празнотата си, а с образите, които мозъкът ми създава в нейното пространство. И тъкмо когато бях напът да изгубя и последната си капка надежда, ги видях. Идваха, като че ли от клоните на дърветата, наблюдавайки ме, докато преживявам своята вътрешна борба. И сякаш знаеха, че имах нужда точно от тях в този момент. Но нямат разум, с който да осъзнават това, а ние- хората, въпреки че притежаваме такъв, все пак не можем да осъзнаем как с нещо малко можем да спасим някого от вътрешната му борба. Представям си колко по-различни щяха да са световете, ако вярвахме в тази идея.

Малките им крилца ме водиха напред и успях да изляза от пространството на гората. Успях да се запазя цял, дори да се чувствах така, сякаш се разпадам на парчета.

Сега отново следвам тези мигащи точици и захласнат по красотата им, продължавам своето приключение. Винаги съм бил фен на непознатото, държи ме под напрежение и ми помага да надмогна страховете си. В този момент усещам как те се опитват да ме превземат, да ме сграбчат в своята силна прегръдка и да не ме пуснат, но бягам от този образ, опитващ се да изпълни съзнанието ми.

Напълно унесен в мислите си, дочувам звук от счупване на клонки по земята. И веднага разграничавам два варианта- или някое животно си прави среднощна разходка, или някой се е превърнал в сянката ми, следвайки ме по пътя. Но от мисълта за второто целия ме побиват тръпки. Мразя да се чувствам наблюдаван.

Започвам да се въртя в кръг, търсейки някаква следа от чуждо присъствие и тъкмо когато съм решен да продължа напред, го виждам. Момичето, след което бягах по-рано. Сега стои на няколко метра от мен, но този път усещам, че може да ме вижда, защото очите й гледат право в моите.