На ръба на световете

11. Динара

Може би не бях напълно честна с Лиам. Да, искам да намеря родителите си, но също така изпитвам непреоделимото желание да открия Нейтън. А и осъзнавам, че имаме само няколко останали часа тук и нямам никаква представа къде и кога за последно момченцето е видяло своите родители. Имам чувството, че ако тръгнем да търсим когото и да е, единствено ще встъпим в омагьосан кръг, без възможността да го напуснем. Но не е ли това целият ми живот? Може би най- смелите са тези, които успяват да напуснат границите на този кръг и да излязат в истинския свят, какъвто и където и да е той. Свят, в който знаеш, че ще се събудиш и заспиш в едно и също легло, в едни и същи завивки, под един и същ покрив. Че на сутринта ще станеш и ще излезеш навън, заобиколен от същите дървета, същите хора. Свят, в който никога няма да се събудя. Свой собствен.

Замислям се. Да, имаме само няколко часа, но какво, ако тези часове тотално променят живота ми, без дори да го осъзнавам? Какво, ако изляза навън и започна да търся Нейтън? Може би точно това трябва да направя.

- Лиам, миличък, виждал ли си някого освен мен тук?- имам малката надежда, че е видял Нейтън.

- Не. Само теб.

- О, добре тогава.

И тази надежда се изпарява напълно. Но нищо не губя, ако поне опитам. Нали това е смисълът на всичко? Правим грешки, но точно те ни показват как да постъпим следващия път. А и все пак сме само хора. Хора, на които им е позволено да грешат.

- А искаш ли да разребем дали всъщност има някого друг тук?- питам момченцето.

- Страх ме е.- признава то, пристъпвайки нервно от крак на крак.

- От какво? Нали аз съм с теб.

- Страх ме е да изляза навън, когато е тъмно. Мама винаги ми казваше да се прибирам по светло.

- Е, понякога не усещаме колко бързо минава времето и докато се усетиш, вече се е стъмнило, а се налага да излезеш. Както сега. А и не си сам, така че опасността да се случи нещо лошо с теб намалява на половина. Нали така?

- Предполагам..

- Понякога трябва да се изправим срещу страховете си, Лиам. Ако ги оставим да ни превземат, ще спрем да живеем.

- Ще ни убият ли?- усещам учудването в гласа му и очите му драстично се отварят. Правя си забележка наум другия път да не използвам метафорични изрази, когато говоря с 5- годишни деца.