На ръба на световете

18. Нейтън

Хвърлям счупеното огледало на земята, а то се разбива на стотици малки парченца, разпръсквайки се във всяка възможна посока. Не мога да се гледам по този начин, не искам да се гледам по този начин. Не искам лицето ми да е изпито като на човек, който не е спал от седмици.

Излизам от бараката, решен да направя нещо по- различно- ще прекарам тази вечер навън. Не ме интересува дали ще оцелея, единствено искам да напусна порочния кръг, който ме е превзел- събуждам се на ново място, излизам, оглеждам го, прибирам се и заспивам. Може би се нуждая от някаква доза страх, която да ми припомни, че все още мога да чувствам, че не съм се превърнал в бродещо тяло без душа.

Поглеждам нагоре и виждам многобройните звезди, обсипали небето. Иска ми се да съм част от тях- всеки им се любува, когато ги погледне. А когато аз се погледнах, единствено поисках да изчезна от всички светове. Да ме търсят, но да не ме намират. Да бъда като звездите- милиони очи да ги гледат всяка вечер, но да остават все така напоклатими. И дори вече да не съществуват, все още да виждаме светлината им. Гледам към тях, изпълнен с възхищението, че ние- едни обикновени човешки същества, сме съставени от нещо толкова красиво и на пръв поглед толкова далечно..

Тръгвам в една произволна посока, без начертан план в главата си. Може би вече ми е дотегнало да ограничавам мислите си само в една посока, да се насилвам да правя избори за това как ще продължа напред, когато просто искам да остана. Понякога е по- добре да остана.

Докато вървя в неизвестното, си мисля- дали какво прави Динара в момента? Дали все още е жива? Не е ли странно как вчера бяхме толкова близо, а сега сме толкова далеч един от друг? Сякаш вселенските сили искат да ни разделят, отнемайки ни възможността да се видим отново.

След кратко време, прекарано във вървене, решавам да спра. Лягам върху студената трева, която още повече понижава температурата на тялото ми и просто гледам към небето. Гледам с мисълта колко малка частица съм от цялото това „нещо". „Нещо", чийто смисъл не мога да побера само в една дума. Природата, светулките, които кръжат около мен, клетките на растенията, атомите, молекулите... красотата на всичко дребно, което ни заобикаля, но не можем да уловим с погледа си. Колко много неща ни заобикалят, без дори да подозираме за тяхното съществуване. Винаги ще се чувствам възхитен за това как мога да погледна нагоре и да видя голямата вселена и в същото време да погледна надолу към малките вселени, от които сме изградени. Ще се чувствам възхитен за това как всеки човек е една малка вселена.

Спокоен съм. Нещо, което не очаквах при факта, че ще спя навън. Чувствам се някак защитен, въпреки че нямам ясната причина да изпитвам това. За момент затварям очи и си представям какво ли щеше да се случи, ако всеки, който идва в този свят, може да остане. Какво ли щеше да бъде чувството да имаш семейство, което да те обича и да остане до теб. Да се радва на успехите ти и да плаче заедно с теб в провалите ти, но в същото време да ти припомня колко си силен. Какво ли щеше да бъде да имаш всичко това...