На ръба на световете

27. Динара

- Елария, какво правиш тук?

- Как какво правя тук? Търся те от няколко часа, докато ти си спиш сладко. Моля те, не ми причинявай това отново.

Докато се усетя, тя вече се е нахвърлила върху мен, давайки ми силни прегръдки. Аз се опитвам да отвърна на тази обич, но не мога. Какво се е случило с нейната апатия?

- Спокойно, добре съм. – отвръщам единствено аз, напът да се задуша от нейното стискане.

- Извинявай, не исках да те стряскам. Трябва да кажа на мама и татко, че си добре. – тя започва да се озърта наоколо така, сякаш търси нещо с погледа си.

- Мама? Татко?

- Да, те бяха с мен, но се разделихме малко преди да те открия. Хайде да слезем към вкъщи вече, за да не се притесняват.

- Вкъщи?

- Мила, май дълбоко си заспала на тази поляна. Чак си загубила мозъчни клетки. – добре, това повече звучи като тази Елария, която познавам.

Тръгваме по непознат за мен път, водещ към града. Не мога да осъзная как съм дошла тук. Чувствам се много объркана в момента и главата ми е изпълнена с толкова въпроси, които искам да задам наведнъж, защото не мога да чакам повече за отговорите им.

- Чакай, нали последно бяхме на езерото с теб? – обръщам се аз към Елария.

- Ние всеки ден ходим до езерото.

- Всеки ден?

- Да, Динара, всичко ли трябва да ти казвам по два пъти..

Не искам да я напрягам още повече, затова за момента избирам да замълча. Нека видим къде са тези „мама" и „татко".

Докато вървим, поглеждам към лявата си ръка и чак сега осъзнавам, че все още държа книга в нея – „Изкуството да продължаваме напред". Виждам книгоразделител, който е поставен малко преди края на книгата. Жалко, че не помня нищо от съдържанието й. Дори не мога да извикам визуални спомени в съзнанието си.

След кратко време, прекарано във вървене, съпътствано от убийствено мълчание, с Елария достигаме така очакваното „вкъщи". Странно ми е да изрека тази дума, дори само наум. Отдавна съм забравила нейното значение. Какво за мен е „вкъщи", когато всеки ден се будя в различни светове? Не може да бъде място, не може да е човек. Единствено аз самата мога да бъда своят дом. Може би и други хора се чувстват по този начин, или пък всеки в някакъв момент успява да открие различна дефиниция на тази дума. Знам със сигурност, че трудно мога да намеря своето „вкъщи", когато не мога да остана.

Тя отваря вратата, която бива придружена от кратко скърцане, и двете влизаме вътре. Рязко ме облива вълна от топлина. След няколко секунди една жена се втурва към мен и също като Елария, ме обсипва с прегръдки. Приятно е, странно е. Харесва ми, но отдавна не съм усещала това чувство, че вече дори е почти непознато за мен. Не знам как да се отпусна и да отвърна на прегръдката. Просто стоя вцепенена.

- О, Динара, толкова се притеснихме за теб! – едновременно долавям болка и радост в гласа й.

- Аз.. явно съм заспала.. – едва успявам да изрека под носа си. Чувствам се гузно за това, че съм донесла тревоги на тези хора.

След като успявам да се отскубна от прегръдките й, започвам да се оглеждам наоколо. Да разучавам всеки малък детайл в тази къща. Виждам окачени снимки по стените, на повечето от които присъстваме аз и Елария. Изглеждаме толкова близки. Сякаш се познаваме отдавна. На една от тях двете сме снимани на платноходка, със зачервени бузи и истински усмивки..

Опитвам се да подредя пъзела в главата си, но не успявам. Ами ако цялото ми съществуване до този момент е било просто една илюзия?