На ръба на световете

2. Нейтън

- Как се чувстваш след последната ни среща, Нейтън?

Ако трябва да бъда честен, никак добре. Но все още не мога да се открия напълно за емоциите си пред нея.

- Добре съм. Всъщност наскоро мисля, че се връщам все повече към живота. - изричам лъжа след лъжа.

- Това е хубаво. А как е сънят ти? Все още ли се будиш от кошмари?

Кошмарите. Събуждат ме на всеки един час през вечерта и вече губя надежда, че някога ще мога да спя нормално. Иска ми се най-накрая всичко това да приключи.

- Вече не са толкова чести. Започнах да спя по-дълбоко. - защо ми е трудно да споделя как наистина се чувствам? Какъв е смисълът да ходя на терапия, ако няма да бъда честен с психоложката?

- Нейтън, това би трябвало да бъде пространство, в което да се чувстваш в безопасност. Никой няма да съди емоциите ти. Никой няма да ти поставя оценки, още по-малко морални. - заявява тя, сякаш прочела мислите ми отпреди малко. - Наистина е важно да проследим симптомите ти, защото откакто си влязъл в стаята, единият ти крак не е спрял да се движи нервно и избягваш да ме погледнеш в очите.

Знам, че е права за всичко това, но честно казано, понякога се чувствам смъмрян като дете. Трудно ми е да се открия пред човек, за когото не знам дали някога изобщо е преживял нещо подобно като мен.

- Сега, кажи наистина - как е сънят ти?

- Зле. - въздишам тежко, след като изричам тези думи. - Самотно ми е и понякога имам чувството, че искам да избягам от тялото си. Обичам баба и дядо, но ако прекарам още един ден в печене на бисквитки и гледане на голф по телевизора, мисля, че ще загубя разсъдъка си скоро. Липсва ми животът с мама.

- Кое ти липсва най-много от него?

- Да ходим заедно с Кийра до езерото и да си строим кули от камъни. Чиято кула паднеше първа, трябваше да сготви вечеря после. Липсва ми... всичко, свързано с нея.

- Разбирам липсата ти. Тя е придружена и от много силна болка, предполагам. Какво би искал да промениш в съжителството си с баба си и дядо си в момента? Какво би те накарало да се почувстваш по-добре?

- Със сигурност бих искал да излизаме повече на разходки, да ходим на къмпинг. Но те са възрастни и придвижването им е много по-трудно. Аз... съжалявам, не мога да продължа... - усещам как гърлото ми се стяга и сълзите ми започват да напират. Една от тях вече се отрони и се стича върху бузата ми.

Затова не обичам да се ровя из спомените. В момента те са белязани единствено от болка, която не знам как да премахна. Чувствам се така, сякаш всичко красиво е било намазано с кал като една опропастена картина. Опитвам се с всички сили да изтрия калта, но тя се впива в тъканта на платното и оставя вечния си отпечатък върху него.

- Нейтън, мисля, че имаш нужда от малко подкрепа. Ще ти препоръчам един доктор, който може да ти предпише антидепресанти. В началото страничните ефекти може да са по-силни, но ще ти помогнат да преминеш през това събитие една идея по-лесно. - тя ми подава листче, върху което е написано името на доктора, адресът на кабинета му и телефонният му номер. - Ако ти е трудно да си представиш бъдещето, за момента гледай на нещата като ден за ден. Така всичко ще ти се стори по-поносимо.

- Благодаря. Аз... досега не съм приемал такива медикаменти. Малко се страхувам честно казано, но вярвам, че биха ми помогнали.

- Определено ще ти помогнат. Всеки има нужда от подкрепа в процеса на скърбене, дори да идва от външни фактори. Имаш номера ми, така че ми се обади след срещата с доктора и тогава ще ти запишем следващия час при мен.

Кимам одобрително и поглеждам към часовника върху дървената масичка, осъзнавайки, че времето ни вече е изтекло. Хващам раницата си под ръка и излизам от кабинета. През това време се разминавам с момичето, което живее срещу къщата на баба и дядо. Чух, че нейната сестра е починала наскоро. Надали и на нея й е лесно. Иска ми се да можех да поговоря с някого, който може да разбере болката ми. Може би трябва да се поинтересувам дали има групови терапии за хора, които преминават през скръбта.

Все още усещам тежкото чувство между гърдите си, което не се е разкарало още от онзи ден. Стои си там, сякаш иска да стане част от тялото ми. Но дори не осъзнава колко е нежелано в момента.

Вече стигам до къщата на баба и дядо и хвърлям един поглед върху таблото с некролози.

"Наша любима дъщеря, внучка и майка. Амарис"