На ръба на световете

12. Нейтън

Отварям очи и започвам да се оглеждам. Намирам се в странна къща, да не кажа и барака, с дървени стени и едно малко прозорче, намиращо се на тавана на стаята. На тавана ли съм?

Ставам от леглото и изпълнен с огромно любопитство относно това къде се намирам, се запътвам към вратата на стаята, за да изляза навън. Отново съм сам в къщата и установявам, че не съм на тавана, защото тя е едноетажна. Докато се приближавам към входната врата, започвам да чувам далечен звук, който отдавна не е достигал до ушите ми- на разбиващи се вълни в брега.

Излизам от бараката, в която се събудих и разбирам, че всъщност съм спал над водата. Е, не точно. Разбирам и причината стаята да има само едно таванско прозорче. Оглеждам се наоколо и съм потресен от това, което виждам. Има хора. Да, други хора, точно като мен. Или поне се надявам да е така.

Един мъж седи на верандата на къщичката си, хванал въдица в ръце, докато гледа към водата, очаквайки някоя риба да се закачи на кукичката й. Момиче, което ми изглежда горе- долу като на възрастта на Динара, се опитва да направи възел, който да задържи дървената лодка, свързана с въжето, близо до брега. Дали познава Динара? Ще разбера, ако отида да я попитам.

- Хей, как се казваш?

Момичето ме гледа странно и така, сякаш не разбира какво му говоря.

- Аз съм Нейтън, приятно ми е.- не че някой ме е питал.

- Non intellego*.

Да, ето защо ми изглежда така, сякаш не ме разбира. Махвам й с ръка под претекста „остави, няма да се разберем явно" и започвам да вървя към плажната ивица, изпълнен с надеждата някой тук да разбира какво всъщност му говоря.

*non intellego- не разбирам (превод от латински)

Странно е. Странно е да изпитвам страх от допира с водата. Чувствам се така, сякаш съм попаднал на чужда планета и за пръв път виждам океана. Събувам обувките си, пристъпвам в пясъка и се приближавам към вълните. Водните капки започват малко по малко да докосват пръстите на краката ми, а аз настръхвам поради студенината им. Но този допир, това малко нещо, ме кара да се чувствам изпълнен с живот. Кара ме да си припомня, че има толкова много неща, за които си заслужава все още да живея.

Затвярам очи и вдишвам дълбоко, а ноздрите ми се пълнят със свежестта на океанския бриз. Водата докосва краката ми, които започват да потъват в пясъка. И за момент всичко ми изглежда някак перфектно- като онези моменти, които ти се иска да сгънеш на едно листенце и да сложиш в джоба си, за да ги носиш навсякъде със себе си, а когато искаш да ги видиш отново, просто разгръщаш листенцето и всичко е пред теб. Тези моменти, които карат времето да спре.

Тик-так. Моето време обаче продължава. Но искам да направя нещо, което не съм правил от доста дълго време- събличам тениската си и я захвърлям на сухия пясък, а след това започвам да бягам към океана, гонейки някакъв признак на живот. Гмурвам се във водите му и се потапям между вълните, губейки се из океана, намирайки пътя обратно към себе си.