На ръба на световете

16. Нейтън

Стоя пред момичето. Стоим и се гледаме. Усещам как цялата е обзета от страх, но не мога да изрека нищо, което да я успокои, защото без това няма да достигне до нея.

Чувствам се отвратително за това, че я изплаших и осъзнавам, че присъствието ми определено не й помага по никакъв начин, затова леко се отдръпвам настрани, докато главата ми е изпълнена с всякакви теории относно сблъсъка ни. Тя не може да ме чува, да ме вижда. Дали просто има такива проблеми? Но как се справяше с лодката по- рано, ако не може да вижда дори къде стъпва?

Вече се насочвам към една от къщите, които обмислям да посетя, в търсене на по- топли дрехи. И докато вървя в тази посока, чувам нещо, което ме кара да настръхна целия, но не заради факта, че треперя от студ.

- Лиам!- извиква момичето. Момичето, което допреди малко стоеше, обзето от мълчание. Това, за което се питам- откъде познава Лиам?

Тъкмо се обръщам назад към мястото, където се сблъскахме. Към мястото, което в момента стои празно. Бягам с пълни сили, опитвайки се да уловя нещо, което отдавна е изчезнало. Продължавам напред и напред, губейки всякаква представа за посока, надявайки се, че ако остана без въздух, всичко най- накрая ще приключи. Но внезапно спирам.

Искам ли всичко да приключи? Наистина ли не виждам смисъл да продължа напред? Какво, ако загубя толкова много моменти на истинско щастие, обзет от мислите, че никога няма да се състоят? Как мога да знам това? Не очаквах да срещна човек, с когото да се чувствам спокоен за пръв път от години. Не очаквах, но срещнах Динара. И това, че я няма в този свят, не означава, че никога повече няма да я видя.

Поемам дълбоки глътки въздух, за да снабдя дробовете си с достатъчно кислород и да спра да дишам тежко и мъчително, разкъсвайки се отвътре.

Има смисъл. Има смисъл да продължа да съществувам. Може би в момента не знам какъв точно е той, но трябва ли задължително да го ограничавам със свои собствени определения, придавайки му образът, който искам да видя аз? Не може ли просто да съществува? Да съществуваме заедно?

Най- накрая пристигам пред една порутена барака и ако трябва да съдя по външния й вид, изобщо няма да си правя труда да вляза вътре, но освен, че имам нужда от дрехи, имам нужда и от подслон за вечерта, която дебне зад мен, очакваща да настъпи във всеки момент. Затова и избирам да не давам надмощие на предразсъдъците си, а просто да опитам. Така ще избягам от вечния въпрос- „Какво, ако..?", който дотолкова се е загнездил в съзнанието ми, че ще ми трябва повече време, за да го премахна оттам. Но с малки стъпки напред, вярвам, че ще успея.

Изкачвам четирите дървени стъпала пред бараката и изпълнен с готовност, натискам дръжката на входната врата. За мое щастие, тя се отваря, придружена от адски дразнещо скърцане, което още повече подсказва колко изоставен е този свят.

Влизам вътре, но всичко ми изглежда така, сякаш не е било докосвано от някого в продължение на векове. Паяжина е покрила ъглите на стаята, мебелите са покрити с прах. Всичко се състои само от една стая, което малко увеличава клаустрофобичната ми паника. Леглото е старо и порутено и честно казано, предпочитам да спя на пода. Но си спомням какви бяха едни от главните ми намерения, когато прекрачих прага на вратата- да си потърся други дрехи. Точно заради това се насочвам към имитацията на гардероб, изпълнен с притеснение, че ако докосна това нещо, ще се разпадне на парчета. Дърпам дръжката и пред себе си виждам единствено няколко поставени закачалки, но за жалост празни. Явно няма да изпълня желанието си.

Стоя пред гардероба, отнесен в собствените си мисли. Не знам докога ще продължава това и дали един ден най- накрая ще усетя какво е да си свободен. Да избереш къде да се събудиш, в кой свят да останеш. Понякога дотолкова губя вяра в бъдещето, че отчаяно се вкопчвам в настоящето, с надеждата, че има нещо, което да ме накара да остана. Все още съм в търсене на това нещо...

Докато понечвам да затворя вратичката на гардероба, в секундата преди всичко вътре да изпадне в мрак, забелязвам някакъв отблясък. Спирам рязко действието си и клякам, за да огледам по- добре какво се намира във вътрешността. Точно тогава го виждам- едно счупено огледало лежи върху празния рафт, а върху повърхността му виждам образ, който отначало не успявам да разпозная- своя собствен. Не мога да повярвам в какво съм се превърнал- бузите ми се хлътнали, очите- зачервени, лицето ми е бледо и по чертите му мога да разчета, че нямам никакво желание за живот. Тази гледка наистина ме стряска. Никога не съм си и помислял, че ще изглеждам по този начин- изгубен. Вярно е, че хората са по- красиви, когато са щастливи. А аз не съм се чувствал така от доста дълго време и дори мисълта за това ме кара да изпадна в някаква дупка, от която имам чувството, че не мога да изляза. Как стигнах дотук? Надявайки се нещо да ме отнесе в безкрайността, без да имам представа какво представлява тя..