На ръба на световете

3. Динара

След няколко часа, прекарани в лутане по улиците на града, или селото (нямам представа), в което се намирам, установявам, че наистина съм единствената, която е решила да се разходи. Мисля, че повечето хора ги застига някаква депресия, след като не могат да създадат взаимоотношения с определен човек, които да продължат по- дълго от 24 часа. Смятам, че това е и причината всички да изграждаме стени около себе си и да се чувстваме толкова самотни, след като сме заедно на това място. За днес.

Достигам един хълм в покрайнините на неизвестния район (така ще го наричам вече) и решавам, че е време да поседна за малко и просто да се опитам максимално да попия миговете от този свят. Да използвам всяко едно свое сетиво, за да запаметя всичко това в ума си. В момента седя на топлата, огряна от слънцето трева, която изпълва ноздрите ми с нотка на свежест, а лекото й докосване до кожата на краката ми ме кара в същото време да настръхна и да се усмихна. Тук ми харесва. Изглежда някак спокойно, може да звучи малко налудничаво, но се чувствам така, сякаш съм пристъпила в някакво райско местенце, без ясното съзнание дали съм заслужила да бъда тук.

Затварям очи за няколко минути и се пренасям в света на мислите си. И докато напълно се отдавам на този процес, чувам шумулене, чийто звук се увеличава постепенно, което подбуди естествения ми инстинкт да се скрия някъде, защото като човек, намиращ се на място, където не познавам никого, не мога да се чувствам в никаква безопасност. Намирам своето временно убежище зад стъблото на най- близкото дърво, което още повече увеличи любовта ми към тези създания.

След опита да успокоя ритъма на сърцето си, което е напът да изскочи от гърдите ми, надзървам леко иззад клоните на дървото и го виждам- същото момче, което ме набюдаваше сутринта, сега седи на мястото, където бях и аз по- рано. Не стига, че наруши спокойствието ми в къщата, а сега дойде и тук.

- Можеш да излезеш от там вече. Не знаех, че имам вид на сериен убиец.

Тръпки побиват цялото ми тяло. Не знам дали това е от страх или по- скоро от срам. Мисля, че голяма част и от двете, взети заедно.

- Аз.. само исках да се изпишкам.

- Човек се нуждае средноаритметично от 30 секунди, за да свърши тази работа, а ти стоиш там от вече, предполагам почти 10 минути, така че или имаш някакви сериозни проблеми с уринирането или просто те е страх. Спокойно, разбирам реакцията ти като съвсем нормална, затова няма от какво да се срамуваш.

Този мислите ми ли чете или какво?

- Мм.. добре.- отвръщам му аз, след кратки мигове в размисъл, какви са шансовете да ме убие, ако остана зад дървото или ако изляза. Съзнанието ми ги претегля и установява, че са почти равни.

Пристъпвам плахо напред, напускайки своето временно убежище, което явно не ми свърши много добра работа, все пак.

- Как се казваш?