На ръба на световете

6. Нейтън

Усещам как нещо жестоко се върти из главата на Динара и я отнася на друго място, но не и тук. Понякога наистина ми се иска да мога да чета мислите на хората, вместо да се измъчвам само с предположения, без да имам никаква представа дали изобщо са верни.

- Виж, не че искам да се правя на психолог или нещо такова, но мисля, че споделянето е начин да се изправиш срещу вътрешните си демони. То ни помага да осъзнаем това, което се случва вътре в съзнанието ни, като го изречем на глас и го заявим пред себе си. Така че, ако имаш желанието да го направиш, твоят нелицензиран психолог е насреща.

- Нали уж не искаше да се правиш на психолог?

- Промених си мнението.

- Малко ме е страх да поверя мислите си в ръцете на неопитен „психолог".

- Мисля, че просто те е страх да ги изречеш на глас.

- Защо да ме е страх да ги изрека?

- Защото ще осъзнаеш, че са истински.- Динара изглежда така, сякаш се замисля задълбочено върху предположението ми.

Силно ми се иска да мога да й помогна и да я измъкна от дупката, в която е пропаднала, но как да го направя само за няколко часа?

- Добре, сетих се нещо. Искаш ли да направим така, всеки ще зададе на другия по един въпрос, без значение за какво се отнася, тук искам да развихриш напълно въображението си. Съгласна?

Виждам как обмисля предложението ми и силно се надявам да се съгласи. Дори да не я видя никога повече.

- Да. Нека го направим.

- Ето това наричам вече приключенски дух! Хайде, давай ти първо, път на дамите.

- Някога искал ли си да заспиш и да не се събудиш никога повече?

- Оо, започваме с тежки въпроси, добрее..

Тъкмо, когато казвам това, чувам някакъв звук на приближаващи се стъпки, които създават усещането, че някой стъпва върху току-що паднали пожълтели есенни листа.

- Чуваш ли това?

- Кое?

- Шш, тихо..

Правя й знак да запази тишина, за да разбера откъде чувам тези звуци и дали са само в главата ми.

Пристъпвам напред, за да се опитам да ориентирам идващия шум в пространството и точно тогава го виждам- малко момченце, на около 5- 6 годинки, стои право пред мен и ме гледа. Мисля, че дълго време ще сънувам кошмари относно тази случка.

- Загубих се.- казва то, чийто глас е изпълнен с несигурност и страх.

- Добре, ние ще ти помогнем, само ни кажи как се казваш.

- Ние?

- Да, аз и Дина..- дори не мога да довърша името й, защото когато се обръщам, нея вече я няма. Къде отиде това момиче?

- Динара!- извиквам по- силно, отколкото очаквах, но наистина трябва да я намеря.

- Не видях никакво момиче, заедно с теб.

- Тя беше тук!- усещам как тонът на гласа ми е с една идея по- висок, отколкото исках да бъде, затова затварям очи за няколко секунди и вдишвам дълбоко. Трябва да се успокоя, ако не искам да изплаша момченцето.

- Какво правиш?- пита ме то, най- вероятно озадачено и изпълнено с не много голямо количество надежда, че ще получи помощ от момче, което стои пред него със затворени очи, придобило вид на откачалка. Май ме бива да оставям такова първо впечатление в хората.

- Успокоявам се.

- Ще ми помогнеш ли да се върна?

- Момент, първо ми кажи, как се казваш?

- Лиам.

- Добре, Лиам, къде искаш да се върнеш?

- При мама и тате.

- Оуу...

Наистина искам да му помогна. Но това е извън моите възможности. Никой не може да се върне при родителите си, колкото и да ми се иска това да не е истина.

- Съжалявам, миличък, но не мога да ти помогна за това..

- Но ти каза, че ще ми помогнеш!- усещам как гласът му е напът да се срине, последван от сълзи.

- Добре, знаеш ли какво, ако ти ми помогнеш да намеря своята приятелка Динара, аз ще ти помогна да ги потърсим, но не обещавам, че ще ги открием. Не и в този свят.

- Добре.

Знам, знам, давам му напразни надежди по този начин, но как да кажа на едно 5- годишно момченце, че никога повече няма да види родителите си?