На ръба на световете

2. Нейтън

Понякога се чудя дали има смисъл всичко това да продължава. Да се събуждам всеки ден в един различен свят и докато съм намерил мястото си в днешния, вече да го губя във вчерашния. Знам, звучи малко объркано, но по този начин се чувствам и аз в момента. Преди няколко секунди видях най- красивото момиче, което някога съм виждал. И не говоря за онази странно парадираща красота, която всички възприемат като някакъв стандарт. За няколко секунди успях да доловя нещо от нея- погледът й не гледаше надолу към земята, а към небето. Може би това ми липсва- да вярвам, че все още има добри хора под това небе. И мисля, че тя е една от тях.

След известно време, прекарано в продължително гледане към тавана, решавам че е настъпил моментът, в който трябва да изляза навън. Все пак имам само един ден в този свят, така че защо да не го опозная, дори една малка част от него?

Изминава още половин час, в който се опитвам да мотивирам клетките на тялото си да задвижат мускулния процес на изправяне и най- сетне се стига до крайния резултат- ставам от леглото. Колкото и абсурдно да звучи, понякога това е най- трудното нещо, което ми се налага да правя и не говоря за самия процес на ставане от легнало положение, а да поставя някакво начало, да си кажа- „Стига си лежал и направи нещо за себе си.". И след като постигнах това, което искам, се запътвам към изхода от тази къща.

Бих искал да кажа, че целият съм изпълнен със силно вълнение относно това какво представлява светът, в който се намирам днес, но след толкова много прекарани дни в различни светове, понякога просто оставам да лежа в леглото цял ден, защото се чувствам така, сякаш нищо, което се намира навън, не си струва усилията ми да напусна зоната си на комфорт. Но после се замислям- ами ако това са могли да бъдат едни от най- добрите дни в живота ми, но съм ги изпуснал, защото не съм направил нищо? Това е така, но вярвам и че всеки човек е съпътстван от такива дни през краткото си съществуване и понякога колкото повече се опитваме да избягаме от тях, толкова по- бързо ни застигат. Затова си позволявам да ги изпитам, всяка една минута от тях. Точно те ми помагат да се наслаждавам на щастливите си дни още по- силно, защото осъзнавам, че се намирам на място, което винаги съм искал да достигна.

Излизам навън, а слънцето вече е прекосило половината си път, което означава, че времето е някъде по обяд. Накъде да тръгна? Това е въпросът, който винаги съм си задавал на първо място, но нещо вътре в съзнанието ми, ми подсказва да вървя по улицата, която води наляво. Решавам да послушам това нещо. И осъзнавам още едно- че съм напълно сам по тези улици.