На ръба на световете

15. Динара

С Коси наближаваме брега, като ни делят само няколко метра от него.

- Имаш ли нужда от помощ за нещо?- питам я аз, защото досега никога не бях стъпвала в лодка, камо ли да знам каква е процедурата, когато достигнем сушата.

- Не.- един кратък и ясен отговор, който ме кара отново да си седна на задника.

- Дообре..- отговарям аз, защото винаги последната дума трябва да е моя, ама как иначе?

Избирам да не й се пречкам и си стоя кротко в своето местенце. Не след дълго обаче пристигаме на така очакваната и бленувана суша. Коси започва да се занимава с правенето на възелите, оплитайки дълги въжета, чиито функции са да придържат лодката близо до брега. А аз, изпълнена с голяма доза нетърпение, излизам оттам и моментът, в който правя първата си крачка на пясъка, ме изпълва с благодарност, че не попаднах в този свят сама. Заредена с вълнение, целувам земята, за което по- късно съжалявам, защото по устните ми полепва голямо количество пясък. Да, определено трябваше да вложа повече мисъл в това решение.

Поглеждам наоколо... Красиво е. Пред мен се простира дълга редица от дървета, наредени така, сякаш охраняват острова, извисяващи се над мен, скривайки ме в сянката си. Осъзнавам, каква е разликата между деня и нощта- сега тази гледка ми изглежда красива, но ако бяхме пристигнали няколко часа по- късно, когато вече е тъмно, цялата щях да съм изпълнена със зловещи чувства, докато мозъкът ми създава нереални образи, скитащи се из дърветата. Но за мое щастие, този момент все още не е настъпил.

- Справяш ли се там?- подхвърлям тези думи на Коси, застанала с гръб към нея, загледана към вътрешността на острова.

- Елария.

- Моля?- питам аз отнесено, докато момичето прекъсва задълбочените ми мисли, карайки ме да се обърна към него.

- Името ми.- отвръша кратко тя.

- Динара. Приятно ми е най- накрая да се запознаем.

В замяна тя единствено се усмихва леко с ъгълчетата на устните си, така сякаш това действие струва милиони. Но се опитвам да не я съдя, опитвам се да не съдя никого. На пръв поглед изглежда като студено момиче, но какво, ако е раздала цялата си топлина, без да остави нищо за себе си? Ако преди това се е усмихвала на всеки непознат, без да получава същото в замяна? Може би е решила, че има прекалено топла душа за тези студени светове. Може би най- силно ме е страх, че един ден и аз ще се превърна в това. И от толкова много и силни емоции, от които няма да имам представа как да избягам, ще остана празна, като черна дупка, за която никой няма да знае какво се случва, когато се докоснеш до нея.

- Аз съм готова.- казва Елария (леле, звучи сто пъти по- добре от Коси), вече застопорила лодката на брега.- Искаш ли да опознаем малко този свят?

Изненадана от множеството думи, които изрече за толкова кратко време, отговарям, без дори да обмислям:

- ДА!- заявявам го, цялата заредена с вълнение. Може би и малко доза страх, съвсем малко, но вълнението го превъзхожда в много по- големи количества.

- Това е ентусиазмът, който искам да виждам в хората.- казва Елария с такъв тон, оставяйки ме да се чудя дали говори сериозно, или думите й са изпълнени със сарказъм.

- Накъде да тръгнем?- питам аз, надявяйки се тя да има по- добро ориентиране в пространството от мен.

- Нека се насочим натам, където дърветата са разположени по- рядко помежду си, за да не се изгубим напълно.- явно вселенета е чула молитвите ми.

Мислено се съгласявам с нея и без дори да изкажа съгласието си на глас, тя поема в тази посока. Нямам друг избор освен да я следвам и честно казано, не искам да предприема друг в момента.

Докато започваме опознаването на това чуждо място, веднага забелязвам нещо в пръстта под краката ни- други човешки следи. Което означава, че или някой е минал оттук дни преди ние да пристигнем, или това се е случило днес.