На ръба на световете

24. Нейтън

Усещам как пулсът ми се покачва с всяка една секунда. Ръцете ми треперят, пот се стича по пръстите ми. Чувствам се така, сякаш сърцето ми е прекалено голямо за този гръден кош. Сякаш ще потъна в земята и всеки ще забрави за мен така, сякаш никога не съм съществувал. Знам, че получавам паник атака, но умът ми е толкова замъглен, че не се сещам за нищо, което може да ми помогне.

Започвам да дишам все по-учестено и затварям очи, когато някакъв блед и далечен спомен изплува в съзнанието ми – как бягам по голяма зелена поляна, заедно с куче, което не ми изглежда познато. Викам с пълно гърло, усещам как дробовете ми в един момент се насищат с кислород, а в следващия изкарвам всичко това във въздуха, за да чуят всички колко съм щастлив. Свободен. Чувствам как вятъра се удря в тялото ми и кара устата ми да пресъхне, но не ми пука. Кученцето бяга до мен, козината му се вее и става рошава, но то не ме изпуска от поглед. За момент всичко изглежда перфектно и ми се иска да остана в този момент завинаги.

Отварям очи и усещам как пулсът ми се е нормализирал. Амарис се взира разтревожено в мен, но все още не долавям нито звук. Мисля, че е видяла как паниката ме обзема за няколко минути, въпреки че за мен това се усети като часове. Винаги съм се страхувал от паник атаките, защото ми показват какво е чувството да си близо до смъртта, дори да си напълно жив. Дори имам чувството, че понякога ги получавам от страх, че ще ги получа. Звучи парадоксално, но всъщност предизвикваме доста събития именно от страх, че ще се случат.

Амарис се отдалечава за момент и отива до близкото дърво, за да отчупи малка клонка. След това започва да пише нещо по леко влажната пръст, върху която се намираме, а аз изчаквам да приключи, за да разбера какво иска да ми каже чрез това. Няколко секунди по-късно виждам, че вече приключва с писането и заставам от нейната страна, за да мога да го прочета.

„Ти пое моята болка."

Когато прочитам това, цялата ми кожа настръхва. Обръщам се към нея, за да видя благодарността и съчувствието, изписани в очите й. Не очаквах, че това ще се случи, дори не очаквах, че ще остана жив след падането на този клон. Тя спаси моя живот, така че не се чувствам ядосан за това, че болката й се е прехвърлила върху мен. Дори не искам да се чувствам като герой, защото в приказките винаги те са хората, които спасяват беззащитните, а аз не виждам Амарис като такава. Щом е оцеляла досега, дори след загубата на слуха си, съм напълно сигурен, че може да се справи с всичко сама.

Вземам клонката от ръцете й, за да напиша отговор:

„Ти спаси живота ми."

Забелязвам, че на нея това не й харесва, но аз наистина го мисля. За момент дори я усещам като майчината фигура, която липсва в живота ми. Нали знаете – някой да ви закриля дори когато си мислите, че светът е в краката ви. Да се чувствате като силни и независими, но в същото време да омеквате в нечии прегръдки така, сякаш сте чакали тези мигове през цялото си съществуване.

И двамата продължаваме да се гледаме с благодарност, изписана в очите ни, когато виждам как това, което сме написали върху пръстта започва малко по малко да се заличава, вдигам погледа си към небето, за да потвърдя това, което очаквах – светът отново се разпада на малките частици, които го съставят...