На ръба на световете

14. Нейтън

Излизам от океана, а капките вода се стичат по цялото ми тяло. И точно тогава ме връхлита студен полъх, който кара всеки един косъм по тялото ми да настръхне. Набързо пробягвам разстоянието до по- рано захвърлената си тениска и я нахлузвам, с надеждата да облекчи треперенето ми. Но материята й попива водата и нещата още повече се влошават. Да, определено ще нося този спомен със себе си за дълго време.

Решавам да се върна в бараката, в която се събудих, за да потърся сухи дрехи. И точно когато се запътвам към нея, мозъкът ми осъзнава промяната в картинката- хората, които видях по- рано, вече са изчезнали. Явно отново оставам сам. Нищо ново за мен, но странното е, че бях във водата за няколко минути и сякаш, докато изляза от нея, за останалия свят са минали години.

Пристигам пред вратата на стаята и натискам дръжката надолу, но не успявам да я отворя. Повтарям същите действия няколко пъти, но резултатът не се променя. Не мога да вляза. А целият съм подгизнал. Започвам да обмислям друго възможно място, от където да се снабдя със сухи дрехи, но мозъкът ми още не може да осъзнае защо не успявам да отворя вратата на стаята и какво се крие там вътре всъщност. Имам чувството, че току- що се събуждам от зимен сън и всичко около мен се е променило. Долепям ухо до повърхността й, за да разбера дали ще дочуя нещо отвътре, но единствено чувам силния ритъм на сърцето си.

Отчайващите ситуации ме карат да извърша отчайващи действия. Правя няколко крачки назад, за да се засиля достатъчно, и след няколко секунди вече стоварвам цялата тежест на тялото си върху вратата. Но тя стои все така непоклатима. Повтарям това още няколко пъти, докато вече започвам да усещам пулсираща болка в рамото си, поело голяма част от сблъсъците с дървената повърхност. Наистина искам да разбера какво се случва, но тялото ми изпитва всяка малка разлика в градусите на температурата. Обръщам гръб на вратата, имайки чувството, че някой подмолно се надсмива на неуспешните ми опити да я разбия.

Вече излизам от бараката и се оглеждам, за да съм сигурен, че съм бил на правилното място. Но това е то. Разтривам слепоочието си и обмислям варианта вълните да са ме отнесли по- далеч, но когато излязох от водата, намерих тениската си точно там, където я оставих. Ако ме бяха отдалечили, нямаше да се намирам в близост до нея. Все пак желанието ми да се преоблека остава в съзнанието ми и решавам да потърся дрехи някъде другаде.