На ръба на световете

32. Нейтън

Нейтън.. Нейтън..

Чувам как женски глас прошепва нежно името ми...

Събуждам се рязко и останал без дъх. Дишам тежко поне минута, докато успея да се съвзема. Докосвам сърцето си, което още малко ще се пръсне от бързия си ритъм. Кийра явно също се стряска и започва да лае към тъмнината, объркана дали има реална заплаха или не.

Туп-туп-туп-туп... Вдишвам... и издишвам.

Странното е, че дори не помня какво сънувах, за да се събудя по този начин. Неусетно съм заспал на дивана, прегърнал възглавницата. Явно ми носи някакъв уют, защото принципно не се унасям така лесно, още повече като се намирам на чужди места.

- Хей, Кийра, аз все още съм тук!

Заради замайването ми от по-рано ми трябва малко време, докато осъзная, че не съм се пренесъл в друг свят. Не съм се пренесъл в друг свят! Но дали е за добро? Ето, че мозъкът ми пак се опитва да открие най-лошото, което може да се случи. Инстинктите ми за самосъхранение понякога са прекалено силни.

Вследствие на дрямката си, усещам как организмът ми има нужда от хидратация. Ставам, за да си налея вода. Стигам до мивката, когато Кийра отново ми подава купичката си, за да получи същото. Протягам се да я взема, очаквайки да усетя студения метал по пръстите си, но няма нищо такова. Поглеждам към нея и виждам, че е пластмасова. Кълна се, че по-рано видях друго.

- Колко купички за вода имаш, Кийра?

Очаквам тя да завърти поне леко опашка, когато чуе името си, но това не се случва. Не реагират ли така кучетата принципно?

- Кийра? Хей?

Вместо да се обърне към мен, тя застава с лице към вратата и не променя позицията си. Опитвам се да я погаля, но тя пак остава неподвижна, така, сякаш галя препарирано куче.

- Какво толкова има там, Кийра?

В момента, в който задавам въпроса си, започва да се чува удряне по входната врата. Целият настръхвам. Може би инстинктите ми за оцеляване всъщност не работят по-силно, отколкото трябва.

- Нейтън, отвори ми, моля те! Знам, че си там! – чувам гласа на Амарис от другата страна.

Имам нужда от минута-две, докато събера сърцето си, което се пръсна на хиляди частици от страх. Да, толкова съм плашлив. Особено, когато съм сам в празна къща.

Впрягам всичката си смелост в няколко крачки. Леви, десни, леви... Стоя пред вратата и поглеждам през шпионката. Наистина виждам Амарис от другата страна. Тогава се обръщам към часовника, закачен на стената и виждам часа – 3 през нощта.

Рязко подскачам, стряскайки се от звука на звънеца на вратата. Дзън-дзън.. В звуците се усеща агресивното натискане от нейна страна. Завъртам ключалката, чува се щракане, хващам дръжката на вратата и... се свличам на земята. Всичко става тъмно. И тихо.