На ръба на световете

7. Динара

Нейтън изчезна. Точно след като ми направи знак да замълча, сякаш се изпари от нищото. Къде отиде това момче?

Започвам да обикалям из дърветата в опита си да го намеря, но не го виждам никъде. Чувствам се така, сякаш времето изведнъж спря. Без следи от никого и нищо. За миг се замислям дали това наистина беше реално- срещата ми с него. Замислям се дали имам трезва преценка или просто мозъкът ми ме залъгва, опитвайки се да избяга от самотата, в която е изпаднал, проектирайки нереални образи и диалози. Но не мисля, че съм стигнала до този предел на лудост. Не и все още.

- Нейтън?- плахо започвам да назовавам името му, изпълнена с надеждата, че това е една от неговите игри и след малко ще изскочи, смеейки се на нелепата ми реакция.

Но не получавам отговор. Усещам как някаква буца се надига в гърлото ми, може би опитваща се да излезе навън от известно време, и започват да се стичат сълзи по бузите ми. Не мисля, че причината е Нейтън, по- скоро самотата, която започвам да изпитвам. Сега разбирам защо някои хора не излизат навън и понякога се чудя дали изобщо са живи все още. Кой ще иска да живее по този начин? На ръба на световете, но никога вътре в тях, никога като част от тях. Сякаш стоя и гледам някаква игра отстрани, но не мога да участвам в нея, не мога да вляза в ролята на нечий герой. Излизам на терена, започвам да викам и ръкомахам, но никой не ме вижда. Никой не ме вижда...

Изгубила надежда, че ще го открия, решавам да се запътя към къщата, преди да се е стъмнило, защото няма да понеса тъмните сенки на дърветата, дебнещи ме през целия път. Продължавам по пътеката надолу, която води към циментираните пътища, навяващи асоциация, свързана с човешката цивилизация.

След известно време, прекарано в сериозна степен на премисляне на съществуването си, най- сетне пристигам. Стоя пред къщата, загледана нагоре, представяйки си какво ли има там- в необятния космос и дали някой ден ще го достигна. Натискам дръжката на входната врата, изпълнена с обичайната тревожност, че някой може да е вътре, защото това не е моят дом, в интерес на истината, никога не съм имала свой собствен. Но за мое щастие къщата отново е празна. Запътвам се към хладилника в кухнята, с надеждата, че някой от предишните хора, които са били тук, е оставил нещо там, което разбира се, да е годно за ядене. Отварям вратичката му, но единствено виждам две ябълки, едната от които вече е изгнила. Добре, ябълка ще е. Започвам бавно да затварям вратичката, играеки гоненица с лампичката вътре, докато се досетя, че тук изобщо няма електричество.

След прекрасната си вечеря, отивам в спалнята и се сгушвам под завивките. Имам нуждата да усетя някаква топлина, някакъв признак, че все още съм живо същество. Затварям очи, въпреки че навън все още не се е стъмнило напълно, но няма какво друго да правя, освен да се пренеса в сънищата си, където може би няма да бъда сама. Не и както в реалността.