На ръба на световете

25. Динара

„Бягам с всички сили, хващам въжето и хвърлям единия му край във водата. Сърцето ми трепне в очакване да усетя как някой го хваща, стискам здраво другия му край, но тежестта остава една и съща. Остава една и съща..."

Усещам как всичко под краката ми се разтриса. Хващам се за един от лостовете във вагона на влака и го стискам здраво. Имам чувството, че се движи с 200 километра в час, поглеждам през прозорците, но всичко е черно и размазано от бързината. Вдигам поглед към светещото табло върху стената, но надписът там се сменя прекалено бързо. Трябва ми един по-дълъг миг, докато осъзная какво пише на него - „Следваща спирка...". Не е изписано обаче коя е тази спирка. Очите ми започват да ме болят, защото таблото светва и угасва в рамките на милисекунди. „Следваща спирка... следваща спирка... ДИНАРА".

Не мога да повярвам на това, което виждам и за миг затварям очи, защото се съмнявам, че те ме лъжат. Страхувам се да ги отворя. Понякога тъмнината ми носи повече спокойствие. В нея мога да си представя всичко, което искам, а реалността си стои една и съща. След няколко секунди отварям очи, но надписът на таблото все още изобразява моето име. С главни червени букви. Чувствам се така, сякаш крещи в лицето ми и ми казва „Събуди се!". Искам да се събудя, но за жалост това не е сън.

Влакът започва да намаля скорост, но ръцете ми все още са вкопчени в лоста. Спирането е толкова рязко, че свистенето от триенето между релсите и колелата на влака пронизва ушите ми като куршум. Трябва ми малко време, докато спра да усещам този звук в мозъка си. Вратите се отварят, но тъмнината вече я няма. От тонклоните във вагона чувам обявяването на спирката - „Динара". Това леко ме стряска, защото се чувствам така, сякаш някой човек извика името ми.

Слизам от влака и вдигам поглед нагоре. Очаквах да видя синьо небе, но вместо това пред мен се простират много екрани, наредени един до друг. Изглежда така, сякаш съм затворена в купол, по чиято вътрешна страна се прожектират записи. Придвижвам погледа си във всички посоки, за да успея да разбера какво се показва на екраните. И в този моменти ни виждам – аз и Елария стоим на лодка - като тази с която плаваше тя, когато ме откри във водата. Но това не е същият спомен. Двете се смеем и танцуваме, изглеждаме толкова близки... Поглеждам вляво и виждам друго – вървя сама по тъмна улица и не спирам да проверявам дали някой върви зад мен.

Очите ми се насълзяват, но не защото се натъжавам, а защото светлината толкова ги натоварва, че дори започват да ме болят. Нищо от това, което виждам, не ми е познато. За миг дори се замислям дали трябваше да остана в подлеза, защото тук чувствам още по-голям страх. Проблемът е, че няма къде да избягам, защото съм обградена от всички тези екрани, които не спират да излъчват кадри, в които се виждам аз. В един момент лежа на зелена поляна с книга в ръка, а в друг съм заобиколена от много хора и чакам на светофара да светне зелено...

„ДИНАРА.."

Отново чувам своето име. Произнася го същият глас като този от вагона. Екраните стават бели и затварям очите си, защото иначе поемам риска да ослепея. Сядам на земята и се свивам на кълбо. Не мога повече така - да поемам по пътища, които ме водят към непознати места. Съществуването ми на този свят е изпълнено единствено със страх. Но не от нещата, които ме заобикалят, а от самата мен.

Чувам много висок звук, който е толкова болезнен, че лявото ми ухо започва да кърви. Нека просто всичко се разпадне отново, нека отида в новия свят, нека... Продължавам да лежа на земята, докато паниката обхваща цялото ми съзнание и губя представа за времето, което е изминало.

В един момент се успокоявам и се престрашавам да отворя очи. Но не виждам това, което очаквах.

- Динара, пак ли заспа, докато четеш? Побъркахме се да те търсим. Хайде, става тъмно вече. – Елария стои пред мен с подадена ръка, за да ми помогне да се изправя от тревата. Виждам затворена книга близо до себе си, но корицата й е празна.

- Елария? Какво правиш тук? – това са единствените думи, които успявам да промълвя.