На ръба на световете

4. Нейтън

- Динара.. Казвам се Динара.

Момичето. Това е тя. Явно инстинктите ми правилно ми подсказаха накъде да тръгна, защото накрая ме доведоха до нея.

- И само Динара беше достатъчно, нали знаеш?

- Хаха, забавничко.

- Няма ли да ме попиташ как се казвам аз?

- Ако ме интересуваше, щях.

- Ууу, добрее, 1:0 за Динара. Добре изиграно.

В замяна получавам само един ледено пронизващ поглед. Нещо ми подсказва, че това момиче май не ме харесва много.

- Не те харесвам.

Тя мислите ми ли чете или какво?

- Досетих се. И какво ви насочи към това решение, госпожице?

- Мм, да видим.. Дали това, че ме зяпаше през прозореца сутринта или че дойде точно на мястото, където се чувствах спокойна за поне кратък миг от времето, прекарано тук? Не, чакай, трябва да е нещо друго..

- Наслаждавах се на красотата ти.

- Какво?

- Сутринта.

Не знам дали ме харесва или не, но определено бузите й станаха с един тон по-тъмночервени след думите ми.

- Пф, да бе.

- Вярвай, колкото искаш.

Наистина ми се иска да повярва, защото всичко, което казвам, е пълната истина.

Кехлибарените й очи отново се заглеждат към небето.

- Май обичаш да гледаш нагоре, а?

- Моля?

- Сутринта, когато те видях. Също гледаше нагоре.

- Не го ли правят всички?

- Не и по този начин.

Настъпва една неловка тишина, която дори нямам желанието да запълня с нещо. Приятно ми е да стоя и да я гледам в тишината.

- Колкото и да ми е приятно да стоим и да си бъбрим, аз мисля да си тръгвам вече.

- Едва сега дойде и вече ще си ходиш?

- Добре, господин преследвачо, явно си по-наясно с живота ми от самата мен.

- Искаш ли компания?

- Къде?

- На приключението ти.

- И откъде знаеш, че отивам на приключение?

- Качила си се чак дотук от всички места, които си могла да посетиш в този „район". Повече от ясно ми е, че няма да е последната ти спирка.

- Изглежда си доста наблюдателен.

- Това е силата ми.

- Добре, добрее, 1:1, преследвачо.

- Нейтън. Името ми е Нейтън.

- И само Нейтън беше достатъчно, нали знаеш?

- Туше. 2:1.

Или ми се привижда, или тя наистина се усмихва. Не знам защо, но мисълта, че я накарах да се усмихне, ми носи някакъв миг на щастие.