На ръба на световете

8. Нейтън

Вече започва да се стъмва, а все още няма никаква следа от Динара.

- Сигурен ли си, че не си видял нищо, Лиам?

- Да. Когато те видях, си говореше сам.

- О, стига глупости, как ще съм си говорил сам! Бях с нея!- напът да се развикам, осъзнавам, че трябва да говоря малко по- спокойно. Все пак той е единствената компания, която имам, а наистина не ми се остава сам точно в този момент.

- Не те лъжа!

Тънкото му гласче още повече събужда съжаление в мен, но не искам това, което казва да е истина. Отчаяно се нуждая да ми каже, че се шегува с мен, и Динара да изскочи иззад някое от дърветата, като по- рано, когато я видях на хълма. Но това не се случва. И с всяка една изминала минута, все повече започвам да се съмнявам в себе си. Дали всичко това беше истина? Не знам дали искам да я открия, за да я видя за последно и да успеем да си кажем едно сбогом, без представата дали ще се срещнем отново, или защото ми се иска да повярвам, че всичко с мен е наред и не си фантазирам срещата ни.

- Да те питам, Лиам, ти как се качи сам чак дотук?

- Реших.. да се разходя. Не ми се стоеше в къщата през целия ден.

След като се усъмних в себе си за няколко минути, се замислям, че целият този обрат на събитията настъпи, когато видях Лиам. Но въпросът, който се върти в главата ми, е- защо Динара не го виждаше?

Имам още само няколко часа, преди да изчезна от този свят. Може би завинаги, може би някой ден отново ще се върна тук (не изгарям от желание за което). Но тази мисъл по някакъв начин ме кара да действам, идва ми да претърся всички къщи в опити да открия Динара. Трябва да я намеря, трябва да разбера къде е и дали изобщо съществува. Понякога си мисля, че всъщност може би не съм толкова проклет с това непостоянство и невъзможността да се застоя на едно място, защото така се научавам как да живея истински. Имам само един ден. Всичко друго е извън моя контрол, но аз сам решавам как да изживея този ден.

- Знаеш ли какво, Лиам?- забелязвам, че момченцето е започнало да си играе с камъчетата по тревата, опитвайки се напразно да убие времето.

- Какво?

- Нека ги потърсим- твоите родители и невидимото момиче.

- Наистина ли е невидима?!- да, може би не трябва да използвам метафорични изрази пред 5- годишни деца.

- Няма да бъде, ако я открием.

- Хайде! Искам да я видя! Но, чакай, ако е невидима как ще я видя?

- Въпросите за после хлапе, за после..

Качвам Лиам на гърба си и заедно се запътваме към централната част на този район, където се намират и повечето къщи, надявайки се, че отново ще видя как Динара стои на прозореца, гледайки към небето..