На ръба на световете

19. Динара

Двете с Елария стоим неподвижно и единствено си разменяме объркани погледи, изпълнени с надеждата, че всичко това е само в главата ни. Но когато чуваме прекършването на клонки от нечии стъпки, тази надежда напълно се изпарява. Отива си от нас така, сякаш никога не я е имало.

- Просто стой мирно.- заявява тя, а аз изпълнявам разпоредбите й, защото така или иначе не знам какво друго да направя.

Докато стоим така, имам чувството, че са минали векове, а навярно са само няколко секунди. Но не мога да се отърся от чувството, че нещо ме наблюдава. Имам усещането, че дърветата във всеки момент ще ме обхванат с клоните си и ще ме завлекат в неизвестното. А мракът, който ме заобикаля, още повече разгръща въображението ми. Така, сякаш ми казва „Мисли за възможно най-страшното нещо и си представи, че то стои пред теб". Е, успешно си го представям, но ми се иска да не беше така.

В този момент се замислям за Нейтън. Дали къде се намира в момента? Дали е изпълнен със страх като мен или се наслаждава на света, в който е днес? Представям си го- как обикаля, търсейки нови приключения. Приключения, от които ми се иска да бъда част. „Приключенията на Динара"- както ги нарече той.

За миг през ума ми минава абсурдната идея, че може да се намира на същото място, на което съм и аз. Че може да сме в един и същ свят. Но тази вероятност е толкова малка, че само мисълта за нея идва и си отлита за няколко милисекунди.

- Чуваш ли нещо?- пита ме шепнейки Ели, стоейки на няколко метра зад мен.

- Трябва ли да чувам нещо?- отговарям аз в същия тон, озъртайки се в тъмнината, която се простира пред погледа ми.

- Добре, вече отговори на въпроса ми. Трябва да е било някакво животно. Надявам се да е било това.

- Нямаш си и идея колко силно искам да се сгуша в завивките на някакво легло, каквото и да е, в момента. То не беше за малко да се удавя, а сега остана и да бъда изядена от някакъв горски звяр, търсещ вечеря. Не, не, все още имам някакво желание за живот, благодаря..

И тъкмо, когато изричам това, го виждам. Не мога да повярвам на очите си.

- Лиам!- викам аз, опитвайки се да привлека вниманието на момченцето, което за малко щеше да ми докара сърдечен удар, подаващо се зад стъблото на едно от дърветата, намиращо се в тъмната гора пред нас.

- Не!- чувам писъка на Елария като силен звук, който се разпада в пространството.

Обръщам се назад и само в погледа й прочитам толкова много неща, но най-вече- че трябваше да си задържа устата затворена. Виждам уплаха, нещо, което рядко можеш да видиш в нейните очи и след няколко мига разбирам защо- тялото й светва като ярка звезда, а след това се разпада на хиляди малки прашинки, които се реят из въздуха.

Не мога да мръдна от мястото си, докато всяка клетка в тялото ми крещи да бягам. Но аз просто стоя. Стоя и гледам как момичето, с което си говорих допреди малко, се превърна в едно празно пространство. Няма я. А в този момент най-малко от всичко искам да остана сама.