На ръба на световете

1. Динара

Въртя хапчето между пръстите си. Играя си с него, опитвайки се да разсея мозъка си. Чувам удрянето на химикала върху тетрадката й. Тактът е един и същ. Туп-туп-туп...

- Какво се случи след това, Динара?

- Всичко в мен се срина.

Поглеждам към настолния часовник върху дървената масичка. Времето вече почти е изтекло, затова не си правя труда да отварям нова тема.

- Мислиш ли, че ще е добре да спрем дотук този път? – пита ме тя, проследявайки погледа ми.

- Да. – отговарям аз, след това свеждайки очи към хапчето в ръцете си.

Вземам чашата с вода и го преглъщам. Странно е как в един момент емоциите ти не могат да се регулират сами и ставаш зависим от външни фактори.

- Да се срещнем другата седмица отново по това време?

- Ъм.. другата седмица няма да мога. По-другата съм свободна в четвъртък. – технически мога, но не знам дали искам да идвам тук толкова често. Имам нужда да преосмисля всички неща, които осъзнавам за себе си.

- Добре, тогава си записвам за по-другия четвъртък. Ако все пак ти се отвори по-ранна възможност, не се колебай да ме потърсиш. – тя надрасква набързо телефонния си номер върху едно от онези лепящи се листчета хартия.

Грабвам го, както и раницата си и се запътвам към вратата.

- Динара, исках да ти кажа нещо последно. Дай си време. Скръбта е процес, който протича различно за всеки.

Поглеждам към психоложката и кимам, докато се усмихвам, за да не изглеждам съвсем неучтива.

На излизане усещам приятни емоции, но само за кратко. Виждам как слънцето се прокрадва между клоните на дърветата и как деца играят на площадката, близо до входа на кабинета. Иска ми се и аз да бях все още дете.

На прибиране минавам през обичайния си маршрут до вкъщи. Повтарям думите на психоложката в съзнанието си. "Скръбта е различна за всеки". Аз имам чувството, че е едно и също тежко чувство, което ти пречи да станеш от леглото сутрин и да функциониращ като нормален човек. Скръбта изпива и последните ти капки радост, без да ти обещае, че някога ще ти ги върне.

Иска ми се да можех да говоря по-открито за това, но ми писна от всички погледи, пълни със съжаление. Просто искам някой да дойде и да ми каже "Нормално е да бъдеш ядосана и да мразиш себе си в момента." Това е единственото, което мога да опиша за последните месеци.

Леко забавям крачка, защото честно казано, не ми се иска много да се прибера веднага вкъщи. Там отново ще срещна тъжния поглед на мама и ще стоя в очакване татко да се прибере от работа, защото избира да поеме колкото се може повече задачи, вместо да бъде със семейството си в момента.

Донякъде го разбирам - и аз не бих избрала да стоя по цял ден вкъщи. И аз не бих избрала да бъда на мястото, което с всяко едно свое кътче ми напомня на нея, гледайки към тях, докато осъзнавам, че всичко това ще остане само в спомените ми. Никога отново няма да се събудя и да я открия в кухнята, отпивайки от своето сутрешно кафе. Сега чашата й хваща прах, защото всички се страхуваме, че ако я счупим, ще изтрием още една частица от съществуването й, която няма да можем да си върнем.

Вече съм почти до вкъщи, правя последния си завой и когато стигам до входа ни, спирам, за да погледна към некролога.

"Наша любима дъщеря, внучка и сестра. Елария."