На ръба на световете

21. Динара

- Ди! - чувам писъка от радост на Лиам и не знам как да реагирам. Защото определено не споделям същата емоция. 

Все още стоя и гледам към мястото, където допреди няколко минути, дори секунди, стоеше Елария. Но сега е празно. Бих казала, че вече съм свикнала всички да изчезват от живота ми и да не ги видя никога повече, но всеки път боли. И имам чувството, че ако искам да спре да ме боли, трябва да изключа емоциите си, но ме е страх, че заедно с болката, ще изчезне и щастието. Страх ме е, че ще изградя бариери около себе си и нищо няма да може да премине през тях. 

- Добре ли си, Ди? Какво гледаш там?

Какво гледаш там, Динара? Може би се надяваш, че Елария ще се появи от нищото, че разпръсналите се прашинки ще се съберат отново, образувайки атомите и молекулите в тялото й. Но дори това да се случи, откъде ще знаеш, че това ще е същата Елария - момичето, което спаси живота ти, без дори да те познава?

Стоейки като замръзнала в продължение на няколко минути, водейки своя мисловен монолог, обобщаващ вътрешната борба между емоциите и разума ми, виждам една блещукаща светлинка и я оприличавам на светулка. Изглежда се скита сама из гората и също като мен търси своето другарче. Опитвам се да се доближа до нея, но тя излита високо във въздуха и се изгубва някъде между клоните на дърветата, надвесили се над мен. Обръщам се към Лиам и виждам как той все още се опитва да я следи с поглед, но неуспешно. 

- За пръв път виждам светулка. Много са красиви, нали?

- Да... да, Лиам. Невероятни са..

Вече наистина не знам какво да правя. Чувствам се толкова отчаяна. Бих искала да се зарадвам, че Лиам е тук, но как, след като нямам представа дали ще изчезне след броени мигове? Как изобщо да се радвам на нечие присъствие, след като не знам дали този човек ще си отиде? 

- Ди, искаш ли да повървим, страх ме е да стоя тук..

- Къде да отидем? Вече не мисля, че има значение.. навсякъде всичко просто изчезва. 

- Всичко около теб изчезва, но ти оставаш цяла, не забравяй това. Мама и тати винаги са ми казвали, че надеждата умира последна. Затова и все още ти търся.

Имам чувството, че Лиам е 60-годишен мъдрец, затворен в тялото на 5-годишно момченце. Сякаш е изпитал всички трудности в живота и е преживял толкова много неща, за да може сега да споделя мъдростите си с другите хора. Но поглеждам към него и виждам едно дете, станало жертва на жестокия свят, водещо борба със себе си всеки ден. 

- Благодаря ти, мъник. Имах нужда от тези думи. 

Понякога мислите ми изпадат в омагьосан кръг и имам чувството, че потъвам в тях, без да имам възможността да изплувам на повърхността, да усетя слънчевите лъчи и да си припомня, че не всичко е толкова лошо колкото изглежда. Понякога имам нуждата някой да ми подаде ръка и да ми помогне да се измъкна от това блато с мрачни мисли, но толкова ми се иска този някой да може да остане. Имам нуждата някой да ми помогне да събера парчетата си, да стана отново цяла, защото Лиам явно ме вижда такава, но отвътре чувствам как всеки човек, който изчезва от света ми, взема със себе си една частица от мен. Отнети са ми толкова много сбогувания, толкова много последни прегръдки. 

С Лиам отиваме до водата, връщайки се по пътя, по който дойдохме с Елария. Виждам как стъпките ни все още стоят в пясъка, запечатали този момент, но нея вече я няма. Когато стигаме до плажа, небето започва да става все по-ярко и ярко, разпадайки се на хиляди парчета. Поглеждам към Лиам, а той леко ми се усмихва и ми прошепва - "Всичко ще бъде наред.". Мислено запазвам този момент в ума си, за да се връщам към него отново и отново, когато имам нужда да чуя тези думи, но няма кой да ми ги каже. Светът около мен отново се разпада, но аз оставам цяла. Аз оставам цяла..