На ръба на световете

31. Динара

Излизам навън и веднага усещам полъха на вятъра. Вдишвам дълбоко и белите ми дробове се изпълват с кислород. Незаменимо чувство.

Поемам по вече познатия си път към поляната, на която се събудих вчера. Слънцето грее ярко, което е обещаващо за настроението ми. Опитвам се да се разсея от мислите си, които превръщат главата ми в кошер. Но се страхувам, че колкото повече бягам от тях, толкова по-шумни стават те и в един момент ще избухнат.

Свикнала съм да се преструвам, че съм добре. И то най-вече пред себе си. Не приканвам лошите мисли в главата си, а по-скоро ги гоня. Не оставям място за тях, защото не смятам, че заслужават да имат такова и че съществува реална полза от тях. Колко жалко звучи това, нали?

...

Вече достигам така очакваната поляна, която всъщност е доста обширно понятие. От това място дори успявам да видя езерото, на което явно е направена снимката ни с Елария.

Усещам нещо мокро по крака си, което ме разсейва от гледката за момент. Поглеждам надолу и виждам рижаво куче, което маха весело с опашка и стои с изплезен език.

- Хей, сладур, да не си жаден? – в момента, в който изричам това, виждам, че то има талисман на врата си. Навеждам се към него и виждам името – „Кийра". – О, извинявам се много, ти всъщност си сладурана. – заявявам аз, след което започвам да я галя по главата, с надеждата, че така ще ми прости за грешката ми.

Кийра започва малко по малко да ме инспектира, въртейки се в кръг около мен, докато души дрехите ми. Изглежда доста доверчива при факта, че идва при непознат човек.

Малко след това тя рязко се обръща към посоката, от която дойде, така, сякаш чува нещо, което моят слух не може да долови. Замръзва за няколко секунди, започва леко да скимти, а после изчезва като стрела. На мен ми трябва малко време, за да проследя накъде отива, но вече е твърде късно да я последвам. Кучешки работи, предполагам.

Връщам погледа си отново към езерото и в същия момент виждам как Елария се запътва към една от лодките, оставени на брега.

- Хей, Елария! – викам аз, с надеждата, че ехото от гласа ми ще достигне до нея.

Усилията ми остават напразни, защото очевидно тя не чува моите викове, затова решавам да отида при нея. Обикалям за кратко района, в който се намирам, за да видя дали вече има отъпкан път, по който да се спусна надолу. Забелязвам един такъв и се насочвам към него. Красиво е, зелено е. Надявам се с Елария да успеем да използваме лодката и този път да не падам във водата.

Гледам надолу към краката си и наблюдавам следите, които оставят върху пръстта. Това се получава като някаква кратка медитация, защото за момент осъзнавам, че главата ми вече не е кошер. Не е шумно. Мога да чуя мислите си, които не се състоят в това да си представям кое е най-лошото нещо, което може да се случи. Иска ми се по-голямата част от живота ми да се усеща така.

След малко достигам брега на езерото и отново казвам:

- Хей, Елария!

Тя стои с гръб на около тридесет метра от мен. Този път обаче също не помръдва. Приближавам се смело към нея и тогава забелязвам, че косата и дрехите й са подгизнали.

- Елария, добре ли си? – едва успявам да изрека аз, изпълнена с притеснение.

- Пак се случи.

- Кое се случи, Ели? – усещам, че гласът ми започва леко да трепери, но се опитвам да го овладея.

- Ти пак си тук.

- Нали каза, че почти всеки ден идваме до езерото?

- Трябва да ме пуснеш, Динара. Трябва да си простиш, да се събудиш...

- Но.. аз вече съм будна.

Елария започва яростно да клати глава, а цялото й тяло да се тресе.

- Събуди се, Динара! СЪБУДИ СЕ!

Викът й още отеква в главата ми. Свличам се на земята. Всичко става тъмно.