На ръба на световете

17. Динара

Чувствам нещо странно, което не съм изпитвала от доста време. Не знам как да го опиша.. Дали е щастие?

- Изглежда някой е дошъл тук преди нас.- заявява Елария, вече забелязала стъпките в пръстта.

- Надявам се и да си е отишъл.- приятните чувства, който изпитвах преди малко, сега са заместени от зловещи, промъкващи се по цялото ми тяло.

Свикнала съм да гледам на всяко чуждо присъствие като на заплаха. Да, определено не съм един от най- социалните хора, но не мисля, че това е нещо възможно, след като съм прекарала почти целия си живот сама. А присъствието на Елария наистина ме кара да се чувствам по- спокойна и щастлива- така, сякаш за пръв път имам приятелка. Но нямам представа в какво се състои едно приятелство, защото никога не съм имала такова, което да продължи повече от няколко часа. А това сериозно те кара да се съмняваш във всичко и всеки. Така, както от части се съмнявам и в Ели. Колкото и да се радвам, че сме заедно на това място, все пак имам някакви задни мисли, които като цяло провалят цялата магия на момента. Но как да се доверя на човек, когото съм видяла за пръв път днес?

Може би това е проблемът ми- не мога да се доверя. Не мога да скоча в нечии прегръдки, без да мисля дали ще изпадна от тях, неспособна да се задържа на едно място. Може би затова съм прокълната да се скитам от свят на свят. Просто не мога да остана. Не ми е отредено да остана. Чувствам душата си свободна- така, сякаш е готова да полети във всеки момент, оставяйки всичко друго на заден план. Но толкова обсебена от желанието си да оцелея, нямам време да си създам свои собствени мечти. Когато помисля за това, съзнанието ми е изпълнено единствено с празнота. Иска ми се един ден да успея да запълня тази празнота.

- Чу ли това?- пита ме Ели, като за пръв път виждам някакво различно състояние от апатия върху лицето й. Страх.

- Кое?

- Шш.. тихо.

Двете стоим в мълчание и докато тя отваря слуха си за заобикалящата ни среда, аз стоя в неведение относно всичко, което се случва. Това ме връща към момента, в който се запознах с Нейтън. И когато той изчезна безследно. Обземам се от паника, че това ще се случи отново, но този път с Елария. Не искам да остана сама в гората, в непрогледния мрак. Все още не е напълно тъмно, но виждам как слънцето слиза все по- надолу и по- надолу, напът да изчезне напълно от небосклона. А никак не ми се иска това да се случи скоро.

- За какво се ослушваме?- тихо я питам аз, изпълнена с желанието да разбера какво й привлече вниманието по- рано. Вниманието на безстрашната и непоклатима Елария. Но може би това е образът, който е изградила за останалите, докато вътрешно изпитва страх, като всички нормални човешки същества. Все повече се убеждавам, че не винаги това, което ни показва някого за себе си, е пълната истина. Със сигурност и аз съм част от тези хора. Искам да ме мислят за смела, но също имам свои собствени страхове. Като се замисля, точно това ме прави смела- че въпреки страховете си, все пак продължавам да вървя напред.

- Чух шумолене из листата.- кратко ми отвръща тя.

- Може би е било някакво животно. Или човекът, който е оставил следите в пръстта. Или извънземно, пратено тук да ни спаси..- докато развивам теориите си относно доловения шум, аз също го чувам. Сега се чувствам глупаво затова, че не приех опасенията й насериозно. И силно се надявам теориите ми да не са верни. Е, може би малко искам последната да е отчасти истинска.

По- рано доловеният шум прекъсва мислите ми и ме изправя на тръни. Тук наистина има нещо. И нямам представа дали има добри намерения към нас.