На ръба на световете

9. Динара

Тъкмо, когато съм готова да се унеса в съня си, този така прекрасен процес е прекъснат от силния шум, който дочувам от съседната стая. Изглежда не съм била сама през цялото това време. И това ме ужасява. Изборът ми е или да остана под завивките, с надеждата, че никой няма да дойде и да ме открие (която започва да изчезва с всяка изминала секунда), или да отида и да проверя откъде се чува това. Разбира се, по пътя на логиката, не трябва да ходя там. Но къде слагам себе си и логичното мислене в една картинка?

Ставам от леглото, загубила напълно топлината, с която се снабдих, и усещам как кожата по ръцете ми настръхва рязко. Не знам дали е от студа, забавящ кръвообращението ми или заради простата причина, че ме е шубе. И то адски много. В такива случаи ми идва да се заровя някъде, в опит да избягам от смразяваща реалност, която не те оставя на спокойствие дори в сънищата ти. Сякаш си казва- „Никога няма да избягаш от мен, колкото и да искаш!". И малко по малко започвам да вярвам в това твърдение.

Вече готова да напусна уединението на стаята, хвашам металната дръжка в ръката си, а идващият шум все повече се приближава до мен. Не съм готова да я натисна, нещо ме спира. Страхът ми, може би? Да, със сигурност. И докато размишлявам за това, вече съм открехнала леко вратата. Но точно тогава всичко заглъхва и настава пълна тишина. Сега или никога, Динара, сега или никога!

- Ехо? Има ли някой?- питам аз, а въпросът ми остава увиснал във въздуха и все повече започва да натежава, докато накрая чувам отговор.

- Мамо?- не мога да повярвам на очите си. Пред мен стои момченце, на около 5- 6 годишна възраст.

- Мм.. изгуби ли се, миличък?- питам аз, надявайки се наистина да е миличък.

- Ти не си мама! Търся мама! Търся мама!- детенцето започва да се паникьосва, а аз нямам никаква представа какво да направя в този момент.

- Спокойно, спокойно..- „никой не се успокоява, когато му кажеш „спокойно", Динара..", мисля си аз.- Защо не седнеш и не ми кажеш къде за последно видя майка си? Може би ще успея да ти помогна да я откриеш, нали?

- Аз.. аз.. Ами аз я видях последно.. Не помня.. не помня!- октавите на гласа му започват да се покачват с всяка една изказана дума и имам чувството, че само влошавам нещата, затова избирам да мълча.

Определено не ме бива с децата. Но просто стоя и го гледам. И след известно време напрежението във въздуха спада и ритъмът на сърцето ми се успокоява. Този свят ще ми докара някой сериозен удар. Със сигурност нямам търпение да се махна оттук.

- Хей, виж и аз все още ги търся- родителите си. Така че можем да ги потърсим заедно, нали? Аз ще потърся своите, а ти- твоите и така няма да се чувстваме сами. Съгласен?

След обстойния си оглед, преценявящ дали да ми се довери или не, момченцето най- накрая отговаря:

- Добре.- чакам за тази една дума няколко минути, но няма проблем.

- Сега ще ми кажеш ли как се казваш? Все пак, ако търсим заедно родителите си, трябва поне да знаем имената си, нали така? Аз съм Динара.

- Аз съм Лиам.

Лиам. Имам чувството, че съм чувала това име и преди.