На ръба на световете

30. Нейтън

Усещам как нещо мокри носа ми и отварям очи, изпълнен с паника, защото осъзнавам, че неусетно съм заспал на поляната, а вече е започнало да се стъмва. Пред себе си виждам Кийра, която явно се е опитала да ме събуди, ближейки ме по носа.

- Умно кутре си ти. – изричам на глас.

Побиват ме тръпки от хладния вятър, който предвещава смяната на деня с нощта.

- Дано помниш пътя до вкъщи, Кийра, защото ако се надяваш на мен, сме напълно загубени. - казвам това и в същия момент тя започва да ме повежда, може би осъзнавайки, че днес ще бъде алфата измежду двама ни.

Времето е много приятно, но леко ме побиват тръпки от звуците, които идват от листата на дърветата. Опитвам се да се преборя с тези страхове, но понякога съзнанието ми много упорито се опитва да ме накара да повярвам в това, че около мен има опасност, дори да не е така. Затварям очи за няколко секунди и вдишвам дълбоко... Всичко ще бъде наред. Нали?

Поглеждам към Кийра и виждам колко уверено върви напред. Опашката й не е толкова високо вдигната, колкото по-рано, но определено стъпките й по земята показват, че и преди е била тук. Знае накъде да поеме и не се страхува от околната среда. Ах, колко силно ми се иска да бях на нейно място в този момент.

Иска ми се да можех да обичам, без да се страхувам, че някой ще ме нарани. Понякога дори да се доверявам на сляпо, защо не? Но вече толкова време съм насаме със себе си и мислите си, че поставих прегради между своя вътрешен свят и този, който ме заобикаля. Единственото нещо, което бих обичал безусловно са животните и природата. Те ми дават спокойствие, уют, помагат ми да не се чувствам самотен и знам, че няма да се събудят един ден с мисълта, че вече нямат нужда от мен, за разлика от хората.

...

След не толкова кратко вървене до вкъщи, с Кийра най-сетне влизаме в своето временно „убежище". Толкова съм прежаднял, че просто поставям главата си под мивката, опитвайки се да поема всяка молекула вода. В този миг тя донася металната си купичка до краката ми, явно обзета от същото чувство като мен. Навеждам се да я взема и изпълнявам своя дълг като стопанин, наливайки вода в нея.

Малко след това си лягам на дивана, хващайки възглавницата с картинка на ананас в ръце. Нямам сили да помръдна повече. Не знам дали е от физическо претоварване или психическо. Единствено мога да заявя, че се чувствам като парцал. Иска ми се да имах енергията да бъда щастлив, но понякога това ми се струва толкова трудно.

Понякога си представям как отивам на лекар и ми поставят диагноза. Как ще спра да обвинявам себе си за всичко, което се обърква в живота ми и ще осъзная, че нещо друго ме изяжда отвътре. Силно искам да спра да прехвърлям всичко лошо върху себе си. Болезнено е. В някакъв момент вече ще забравя какво е да се обичам истински. А щом настъпи това, мисля, че трудно бих започнал да обичам всичко друго около себе си.

Кийра идва при мен и ляга на земята пред дивана. И тя изглежда леко унила. Явно дори кучетата не винаги могат да бъдат щастливи. Те обаче със сигурност не се съдят за това.

- Ела тук, Кийра. – казвам аз, потупвайки мястото до мен на дивана.

Тя не чака втора покана и просто скача. Започва да ближе лицето ми от радост, което ме кара да се засмея.

- Ти си най-сладкото куче в целия свят. Нали знаеш това?