Властните

ПРОЛОГ

Бавно отваря очи. Над нея грее слабото зимно слънце. Прокрадва се през част от срутен таван.
Къде се намира?
Изправя се с усилие. Едва не полита отново към земята, когато сякаш ковашки чукове започват да блъскат в главата ѝ. Главоболието ескалира до точка на нетърпимост. С последни сили се обръща и бавно тръгва.
Върви сред отломките оставени от нечия безпощадна жестокост. Очите ѝ се изпълват със сълзи.
Кой би причинил това?
Кому е било нужно?
Защо?
Залита сред развалините. Пулсът ѝ се ускорява от напрегнатия опит да стигне до изхода. Започва да става все по-трудно да си поеме дъх. Очите ѝ издирват прозрачен път през хаоса на унищожение. Търсят спасение.
Спира за миг, все още разтърсена от околната реалност. Опитва да събере мислите си. Да намери отговори.
Къде е?
Какво изобщо прави тя тук?
И най-важният от всички въпроси - коя е тя?
Всеки опит да възкреси някакъв спомен в съзнанието си е съпроводен от нова вълна на болка. Превива се на две и стиска зъби, за да не изстене.
Съзнанието ѝ е празно. Лишено от спомени и надежди. Като една безкрайна пустош. Пустош, където времето и съдбата изглеждат безсмислени.
Без минало. Може би, дори и без бъдеще.
Една огромна черна празнина.
Бездна.
Втурва се през морето от обезобразени и разпокъсани тела. Безжизнени останки от страшна сцена. Мрачният пейзаж я пронизва с ужас и отчаяние. Продължава да търси изход от този кошмар, носейки в себе си бремето на неизречената трагедия.
Тялото на жена със сини стъклени очи привлича вниманието ѝ. Несъмнено зад страха запечатал се на лицето ѝ прозира нещо смътно познато. Болката в главата ѝ, обаче не ѝ позволява да извика спомена, който ѝ е нужен. Лицето пред нея си остава мистериозно и неузнаваемо.
Няма значение.
Най-важното в този момент е да се махне от тук.
Стъкла от строшените прозорци хрущят под краката ѝ. Макар от тях да прониква хладен вятър, миризмата на кръв и разложение остава тежка във въздуха.
Замахва с ръка към разнебитената врата. Остатъците дърво веднага се отварят.
Магия.
Бегло осъзнава своята необикновена способност, която е като безусловен рефлекс. Въпреки, че не знае от къде я притежава, сега трябва да се фокусира върху текущата неотложна задача - да избяга от този кошмар.
Магията става инструмент в ръцете ѝ, без значение от мистериозния ѝ източник.
Пристъпва отвън. Вдишва свежият въздух и усеща облекчение. Болката и световъртежът постепенно намаляват. Временно освобождение от агонията. Сега, тя трябва да се фокусира върху момента. Да предприеме следващите стъпки в своята загадъчна и опасна обстановка.
Поглежда към небето. Ситни снежинки падат върху лицето ѝ. Въпреки красотата на снега, той е променен от кръвта пропила се в него.
Проследява с поглед кървавите дири. Вижда още тела. Телата на онези, които са опитали да се спасят, но са били обречени на неуспех.
Зимата притежава своята мрачна история в този пейзаж на смърт и разруха.
Обръща се. Разглежда руините останали от някога величествен дворец. Срещу него се простира гората. Протяжният и жалостен вик на една птица разкъсва тишината. Но този звук е кратък и оставя след себе си безвремие.
В този мълчалив свят, тя стои неподвижна. Опитва да разгадае тайните и предизвикателствата пред себе си.
Сърцето ѝ започва да удря като барабан, когато неочаквано силни ръце я обгръщат изотзад.
Успява да се изтръгне от нежеланата прегръдка. В ръката ѝ вече се е образувало огнено кълбо готово да полети към неприятеля.
Миг преди да атакува, обаче, решава да попита:
- Кой, по дяволите, си ти?!