Властните

18. - Юбилеят

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, пращайки последните си лъчи в небето, когато Анабел осъзна, че е прекалила с облеклото си.
След наситения с емоции и изненадващи срещи предобед, тя реши само за днес да остави тревожните мисли настрана и да се потопи в магията на предстоящото празненство. Силата ѝ за още един кръг от размишления беше изчерпана. Утре щеше да се заеме с тях.
За вечерта, Анабел бе избрала синя сатенена рокля с гол гръб, която нежно обгръщаше фигурата ѝ. Роклята преливаше в различни нюанси на океанската бездна, като светлината попаднала върху нея се отразяваше като блестящи морски вълни. Невероятно високите токчета допълваха тоалета ѝ, придавайки ѝ елегантност и стил. През целия ден тя се упражняваше да върви стабилно с тях, като се опитваше да постигне грацията на една дама. Аласа неуспешно прикриваше усмивката си, когато Анабел на няколко пъти щеше да падне пред нея, стремейки се да достигне до масата, където беше охладената напитка, която елфа й бе донесла.
С вързаната си на опашка коса, младата жена се бореше с няколко непокорни кичура, които отказваха да се подчинят на опитите ѝ да ги прибере. Накрая, след многобройни усилия, се наложи да ги остави така, тъй като не разполагаше с повече време.
Докато наблюдаваше отражението си в голямото огледало, два гласа неумолимо спореха в главата ѝ. Единият настояваше, че изглежда зашеметяващо, като принцесата, която трябваше да бъде. Другият я увещаваше да се освободи от нетипичното за нея облекло и да престане да се опитва да бъде нещо, което не е.
Почти се предаде пред втория глас, когато на вратата се почука. Вече нямаше време за промени. Последният нервен поглед в огледалото я потопи в неувереност, преди да отвори.
Точността на Манира бе достойна за възхищение. Той беше облечен в панталон, нюанс по-тъмен от роклята ѝ, и снежно бяла риза.
Генерал Талаер се усмихна, преди погледът му да обходи тялото ѝ и да замръзне на място. Анабел посърна, разчитайки неодобрение в очите му, като си помисли, че изборът ѝ на дрехи е бил погрешен. Но думите на Властния, когато проговори, разсеяха всички съмнения:
- Анабел! Изглеждаш прекрасно!
- Б-благодаря! - заекна от изненада младата жена.
Манира ѝ подаде ръка, която тя прие с благодарност. Нуждаеше се от неговата опора заради високите си обувки, но същевременно тайно жадуваше и за доза от спокойствието, което той излъчваше.
Кухнята се бе преобразила в изобилие от цветя, светлини и украшения, които разкриваха атмосферата на празник. Чудесния аромат на прясно изпечена торта и кулинарни изкушения се носеше из въздуха като покана за удоволствия. Дългата маса беше празнично украсена, а в центъра ѝ стоеше великолепна торта с голяма цифра 50 отгоре.
Въпреки, че беше рано, изглеждаше че те бяха последните гости, защото вече бе пълно с народ. Дори Аласа беше там и се усмихваше на непознат за Анабел елф, както никога досега. Двамата почти бяха опрели главите си една в друга, разменяйки си тайни шепоти. Каквото и да казваше непознатият, то той караше лицето на Аласа да се зачерви.
Никой от присъстващите не изглеждаше смутен от появата на Властния. Дори напротив, много от тях му кимаха с уважение.
Скришно, Анабел отново огледа мъжа до себе си. Висок и строен, невероятно красив, Манира излъчваше увереност и спокойствие. Дори тя, с вкоренени убеждения за жестокостта и безмилостността на Властните, не можеше да си представи, че той би могъл да бъде тиранин. В неговите черти не се забелязваше нищо кръвожадно или свирепо. Напротив - Манира бе абсолютната противоположност на мъжа, който я чакаше до стълбите пред Пансиона.
Кас не познаваше Властните. Нямаше как да бъде сигурна в намеренията им. Нали?
Дребен, почти незначителен детайл изплува в съзнанието й и я накара да се замисли. Властният пред Дома изглеждаше различно. Одеждите му бяха тъмни, докато тук цветовете в облеклата на мъжете бяха синия и белия. Всичко - дрехите, броните дори стаите им, говореха красноречиво.
Може би това беше техен вътрешен конфликт? Възможно ли беше Властните, които сега управляваха Олдари да бяха прокудени от собствените си земи? Лорд Рейн ли беше техният водач в действителност? Дали народът му беше разделен на два лагера, воюващи помежду си? А мъжът, който я нападна в гората? Дали той също беше от противниковия стан? От тях ли се опитваха да я опазят Рейн и последователите му? И защо? С каква цел? Още въпроси върху, които да размишлява. Но не днес. Утре.
- Добре ли си, Анабел? - прозвуча гласът на Манира до нея.
Забелязал угриженото ѝ изражение, той на свой ред се изпълни с тревога. Тя се насили да се усмихне, преди да отвърне:
- Да. Да, извинявай! За миг се отнесох!
Щом приближиха масата, Елая веднага скочи на крака и топло я приветства. Когато, обаче погледът му попадна върху Властния, усмивката му бе заменена от смут.
- Генерал Талаер! - бързо изрече той прикривайки изненадата си зад добрите маниери. - Заповядайте, седнете! Радвам се, че решихте да ни удостоите с честта да присъствате на скромния ни празник!
Колкото и да се стараеше, всеки можеше да види, че Елая бе всичко, но не и щастлив от присъствието на Манира.
- Честит рожден ден, Елая! - възкликна Анабел, като се почувства задължена да разсее създалото се напрежение.
- Благодаря, милейди! - отвърна гнома и отново повтори. - Заповядайте, седнете!
Той я настани в свободния до себе си стол, а на Властния посочи мястото срещу тях. Каквото и да целеше с това, генералът остана незасегнат от жеста му.
С два гнома от двете страни, Манира изглеждаше като великан. Тази асоциация развесели Анабел. Усмивката разляла се върху лицето ѝ се отрази в това на Властния и той весело ѝ намигна, а в очите му играеха пламъчета. Младата жена с усилие отмести погледа си и се обърна към рожденика:
- Какво е чувството да си на петдесет, Елая?
- Същото, като да си на петнадесет! Сега започвам да живея! - пошегува се той с лекота. - Аз съм младо момче, хванато в капан в тялото на застаряващ гном! Какво ще предпочетете за пиене тази вечер, милейди?
Единственият алкохол, който Анабел някога бе опитвала беше вино. Тя реши да се позове на опита пред това да експериментира с останалите налични напитки. С удоволствие забеляза, че Манира също предпочете виното.
След като чашите бяха пълни и тостовете вдигнати, Елая отново се обърна към нея:
- Нека ви представя някои от приятелите си, милейди!
Младата жена вече познаваше доста от присъстващите, макар и само по физиономия. Голяма част от тях служеха в имението. Гномовете бяха като слънчеви лъчи - винаги усмихнати и приветливи. Когато погледна към шумната компания, всички вдигнаха чашите си за поздрав.
Колкото и да се опитваше, Анабел не успяваше да ги възприеме като зрели мъже и жени. Гномовете твърде много й приличаха на току-що проходили сладки, тантурести бебета... някои от тях с бради!
Срещу тях на масата стояха няколко елфа. Те бяха по сдържани в поздрава си, но отношението им към Анабел не бе така студено, като това на Аласа. Вяла усмивка и отсечено кимване показаха дистанцията им, докато те се върнаха към оживен спор за отглеждането на цвете, чието име младата жена дори не бе чувала.
Елая привлече вниманието ѝ към групата стояща вдясно от него. Напълно необичайна, тя се състоеше от джудже, елф и върколак.
Върколакът беше впечатляващо същество с диви, извити нокти, които приличаха на остри ками, готови да разпорят всичко на пътя си. Кехлибарените му очи светеха мистериозно, а всяко негово движение излъчваше сила и опасност. Атмосферата около него беше пропита с онова странно очарование, което само най-дивите и свободни души можеха да разпространят.
Джуджето беше тантуресто, но все пак сравнително по-високо от гном. Нейната коса беше късо подстригана като малки къдрици падаха върху челото ѝ, точно над дебелите вежди. Носът ѝ бе сплескан, като придаваше на лицето ѝ уникален характер. Тъмните ѝ очи, обрамчени с дълги мигли криеха достатъчно мъдрост и опит.
- Нека ви представя Урика, Барду и Месрин! - обяви Елая, представяйки тримата.
- К'во ста'а? - поздрави джуджето.
През ума на Анабел премина мисълта "Каква мила, малка дама!", след поздрава, който ѝ отправи Урика.
- Урика е прекарала твърде дълго време сред върховете на Колус, милейди! Простете говора и маниерите ѝ! Тя не е свикнала с етикета в низините! - извини я Елая.
- Стига си се напъвал, дребен! Всички знаят, че джуджетата нямат време за фалшиви любезности! Именно в това ни е чара! Ние сме винаги директни и откровени! - отвърна Урика, подсмихвайки се накриво.
Поклащайки глава, гномът продължи:
- А това е Месрин.
В същото време Анабел бе вдигната и сграбчена в мечешка прегръдка. Четинестата брада на върколака одра голото ѝ рамо, когато той се наведе и... я подуши!
- Ухаеш прекрасно, красавице! - гърлено възкликна той, докато отново я слагаше да седне.
Слисана от държанието му, младата жена не намери думи, с които да отговори. Отправи шокиран поглед към Манира, но той не ѝ обърна внимание. Гледаше към Месрин, а ромбовидните му очи проблясваха заплашително. Ръката му бе стисната в юмрук върху масата, като кокалчетата му бяха побелели.
Преди дори да се опита да разгадае странното държание на генерала, някой грубо изтласка върколака и зае мястото му срещу нея.
Това беше елфа, който бе успял да разсмее Аласа. Той беше симпатичен и изглеждаше доста млад. Всяко негово движение излъчваше изключителна грация. Кожата му бе толкова бледа, че изглеждаше почти прозрачна, като светлината се разсейваше в нея като в кристал. Косата му беше дълга и перлено бяла, елегантно прибрана на гърба му с черна копринена панделка. Светлите му сини очи бяха като две бездънни езера на тайни и загадки.
- Тези варвари, върколаците! - възкликна елфа, поемайки ръката ѝ в своята. - Не умеят да ценят красотата! Никакви маниери! Вие, милейди, не сте просто красива! Вие сте истинско съкровище! Щастливец ще е онзи, който плени сърцето ви! Заслужавате да бъдете в компанията на крале, а не на смърдящи кучета, пълни с бълхи! Казвам се Барду и искрено ви благодаря, че въпреки недостойната компания, вие все пак ни озарихте с присъствието си тази вечер!
Той елегантно се наведе и докосна ръката ѝ с устни.
- Сядай си на мястото, Барду! - провикна се Месрин. - Не пълни главата на девойката с превзетите си глупости!
Елфът го изгледа изпод вежди, силно възмутен, но въпреки всичко го послуша.
С напредването на нощта, залата се огласи с весели разговори и изобилие от наздравици, като всеки присъстващ имаше нещо да сподели, без да се интересува дали някой наистина го слуша. Само настроението на Манира сякаш беше помрачняло.
Отпивайки от виното, Анабел се потапяше в момента, наслаждавайки се на това мило празненство. Вниманието ѝ бе привлечено от Месрин, който тъкмо беше започнал да отговаря на въпрос, който младата жена не бе успяла да чуе:
- По-добре ми е сам! - заяви той. - Въпреки, че народът ми съществува на глутници, за мен това не е живот! Глутницата не е нищо повече от послушни палета в сляпо подчинение на Алфата! Неговата дума е закон! Ако си част от глутница и не се подчиниш на заповедите, без значение какви са те, наказанието е смърт! Типичен пример за западналото разбиране на върколаците е случилото се с глутницата на Рашар. На безумеца му дотегнало от живота, но преди да се самоубие заповядал на всичките си шестдесет и седем подчинени да го последват в отвъдното! Дори и малките сукалчета! От тогава са изминали седемдесет и пет години, но няма върколак, който да не е чувал за Рашар от долината!
- А как се избира Алфата? - чу се да пита Анабел, все още потресена от разказа му. - Вашият народ няма ли върховен владетел? Крал или някой, който би имал властта да спре това безумство?
- Имаме крал, но до голяма степен Алфата е този, който взима решенията за глутницата си. Моят народ уважава и почита върховният повелител, но също така ценим и свободната воля. Изборът да се присъединиш към глутница или не си е само твой. А как точно се става Алфа, - замислено продължи Месрин, почесвайки се по брадата с острите си като бръснач нокти, - не съм съвсем сигурен. Никога не съм се интересувал. Отговорността е твърде голяма. Алфата е най-силният върколак в глутницата. И като такъв е длъжен да се грижи и закриля подчинените си. Някои твърдят, че самата луна ги избира, но аз смятам, че това са само легенди. Онова, което знам обаче е, че ако искаш да станеш водача на глутницата то ти трябва да предизвикаш Алфата на двубой на живот и смърт. А този двубой може да се състои само в първата нощ на новолунието. В случая с Рашар тази специална нощ била вече отминала и нямало какво да се направи. Той не им позволил да стигнат до следващия цикъл.
- Добре, но ти казваш, че ако не се подчиниш наказанието е смърт? Ако всички са се самоубили, то тогава не е останал никой, който да изпълни присъдата? - продължи да настоява Анабел.
- Не е точно така - въздъхна върколака. - Вече казах, че ние ценим свободната воля, но ставайки част от глутница ти вече губиш тази привилегия. Вече си зависим от Алфата. Обвързването е много силна магия и ако не се подчиниш ти просто умираш. Няма нужда някой да произнесе присъдата, а друг да я изпълни. Обвързващата магия прави всичко това.
- Но начинът на живот, който си избрал... Не ти ли е самотно?
- Ако тази нощ решиш да тръгнеш с мен, едва ли бих се почувствал самотен! - засмя се той, но веднага след това отново стана сериозен. - Ние имаме върховен Алфа или крал, както се нарича по вашите земи. Имаме закони и правила, но в по-голямата част от времето, което ни е дадено сме свободни! Всеки от нас, който не принадлежи на глутница е свободен! Господар на самия себе си! Върколаците много трудно подвиват коляно. Това е и една от причините рядко да посещавам места управлявани от Техети. Убеден съм, че тези същества дори не могат да си обяснят значението за свободна воля! Забравили са опияняващия вкус на свободата! Без да се обиждаш! - допълни, кимвайки към Манира, който продължаваше да го изгаря с поглед. - Та така, красива лейди, аз съм сам, но в никакъв случай не съм самотен!
- Техети?
Месрин кимна отново към Властния.
- Мъкнеш го със себе си, а дори не знаеш какво е!
Мълчалив през цялата вечер, генерал Талаер най-сетне заговори като я погледна:
- Това е името на народа ми. Тук, обаче сме известни като Властните. Не че има някакво значение.
- И все пак никой - нито ти или когото и да било някога е споменавал тази подробност! - отвърна Анабел с явно раздразнение.
- Не мислех, че има такова важно значение за теб! - сви рамене Манира. - Извинявай!
Имаше ли значение наистина? Техети, Властни... Просто название, но защо се оказа, че за нея бе важно да го знае?
- Има мно'о легенди за Техетите и техния Аласар - намеси се в разговора Урика. - Моят народ е най-близо до тяхната територия. Като малки ни плашеха, че ако не си легнем веднага Техетите ще дойдат, за да изсмучат силата ни!
- Нека не разваляме хубавата вечер със страшни легенди и небивалици! - Мия, жената на Елая, деликатно отклони темата на разговор като хвърляше извинителни погледи към Манира. - Урика, чух че си станала майстор в изковаването на бойни брадви!
- О, да! Само да видиш...
Анабел спря да ги слуша. Започна да рови в съзнанието си, търсейки спомени за думата Техети. Макар да бе прекарала половината от времето си в Пансиона в библиотеката, не си спомняше някога да е срещала това име. Вярно, тогава тя търсеше информация за Властните, но щеше да забележи и тази странна дума... Нищо... Нямаше история за тях. Никакви факти. Само, както каза джуджето, легенди които младата жена също не знаеше...
Нощта продължи като всички се завърнаха към чашите и оживените разговори. Само Анабел и Манира, изглежда бяха потънали в бездните на собствените си объркани мисли.
- Какво се случи с изтичането на информация, генерале? - видимо подпийнал попита Елая. - Хванахте ли виновника?
- За какво става дума? - объркано запита Анабел, гледайки Манира.
Той видимо се напрегна.
- Бъди сигурен, че ти първи ще разбереш, Елая! - ледено изрече Властния, като скритата заплаха в думите му накара Анабел да настръхне.
Той се обърна към нея и вече с по-мек тон обясни:
- В деня на напускането ти на Пансиона, един от хората на лорд Тирас уби нашия пратеник. Някой от имението е предал информацията за точното време, което усилено беше пазено в тайна, до последния възможен момент. Самите ние се сдобихме с информацията едва час преди излизането ти. Някой е изнесъл това знание от тук. Вероятно са планирали да те отвлекат още тогава и навярно щяха да успеят, но плановете им бяха осуетени от навременната поява на лорд Рейн.
- Кой пък е лорд Тирас? - още по-объркана попита Анабел. За първи път чуваше това име.
Манира не отговори и младата жена разбра, че той не желае да обсъжда вътрешните конфликти на народа си пред толкова любопитни очи и уши. Тя реши да остави въпроса за по-късно, макар че беше разочарована.
Елая нервно потръпна на стола до нея:
- Не ми се мисли какво ще се случис нещастника щом го хванете! Лорд Рейн е известен с отношението си към предателите и строгите си мерки срещу тях!
- Не мисля, че методите на лорд Рейн са подходяща тема за разговор на празнична вечеря - с хладна усмивка отвърна Властния.
- Прав сте, генерале! Простете! Кой иска още бира? - провикна се гнома и с това разговорът бе приключен.
В ума на Анабел витаеха хиляди въпроси, които чакаха своя момент да бъдат зададени.
Часовникът в кухнята тържествено отброи дванадесет удара, обявявайки полунощ. Гостите започнаха да се разотиват, като тя и Манира последваха примера им.
Когато стигнаха до стълбите към горните етажи, лорд Талаер изведнъж попита:
- Искаш ли преди това да се поразходим? Или си твърде изморена?
- С удоволствие! - възкликна Анабел, улавяйки се за възможността да разпита генерала. - Но трябва да сваля тези обувки!
- Остави на мен! - отвърна той и с един жест преобрази високите токчета в удобни, меки пантофки.
- Каквато и да е цената, придружаваща умението за магия, точно в този момент съм готова да я платя с лихвата!
- Внимавай какво си пожелаваш! - нежно я порица Манира и подавайки ѝ ръка допълни: - Тръгваме ли?
Ароматът на свежи цветя ги посрещна в мига, в който излязоха навън.
- Манира, може ли да те попитам нещо? - тихо изрече Анабел.
В същия момент някакъв странен шум наруши тишината на спокойната нощ. Младата жена имаше усещането, че ги наблюдават. Сякаш някой или нещо бавно се прокрадваше към тях.
- Чу ли нещо? - нервно запита тя, несъзнателно притискайки се във Властния.
Той веднага я прегърна, а очите му обходиха градината разпростряла се пред тях.
- Вероятно някое малко животно. Не се страхувай! Нищо не може да те застигне зад тези стени.
Дали?
Касандра бе успяла. Въпреки това, Анабел не сподели за случилото се по-рано. Не беше сигурна дали е готова да се довери на Техетите изцяло. Нито на Кас.
Но какъвто и да бе този шум, младата жена бе убедена, че не идваше от животно...