Властните

22. - Драконът

Главата ѝ беше готова да се пръсне под напора на силната болка, която я пробождаше. Лежеше по корем, с нос забит в земята, усещайки приятния аромат на окосена трева. Слънчевите лъчи пареха кожата ѝ като нажежени до бяло железа.
Без сили да се движи, без възможност да отвори очи, Анабел беше обхваната от усещания. Болката стана още по-наситена, още по-жива.
Искаше да пищи, да моли за помощ, но тишината около нея беше плашещо дълбока. Докато нежен глас не я проби:
- Анабел, Анабел... Успя да спасиш любимия, но на каква цена?
Като че ли някой вдигна тежестта от клепачите ѝ, позволявайки ѝ да погледне. Извъртя глава, все още лежаща на земята, и очите ѝ обходиха познатата поляна. Този път времето не се променяше с бясна последователност. То бе спряло в един прекрасен слънчев ден. Снегът го нямаше и всичко бе зелено.
Жената с червената рокля се приближи бавно към нея. В очите ѝ се четеше неодобрение.
С усилие на волята, Анабел успя да се навдигне до седнало положение. Взираше се в непознатата пред себе си и беше сигурна, че този път не ставаше въпрос за сън. Дори и да не беше изцяло реално, все пак беше истина.
- Всичко е истина, Анабел - каза жената, отговаряйки на мислите ѝ. - Това, което ме разочарова, обаче, е че имах други планове. Срещата ни трябваше да се състои малко по-напред във времето. За съжаление, твоето необмислено деяние ме накара да избирам.
- Не разбирам - тихо изрече Анабел, възвърнала способността си да говори. - Коя сте вие?
- Аз съм Ахинара! Повелителка на онези, чиито кралства са небесните простори!
Младата жена потръпна при спомена за драконите, кръжащи в небето и едва сега успя да улови неоспоримата прилика между жената пред нея и огромния червен дракон.
- Какво искате от мен? - изплашено попита тя, най-сетне осъзнала пълната мощ на непознатата.
- Преди време балансът на света бе нарушен, като това предизвика нашата намеса - започна да обяснява Ахинара. - Както изглежда, историята е на път да се повтори. Само че, сега аз съм начело и всичко ще завърши различно...
Тя не довърши изречението си, но в очите на тази загадъчна жена, Анабел видя нещо повече от просто заплаха - беше като да гледа в бездна, в която се криеше неизбежността.
- Сега имам теб! - продължи Ахинара, променяйки тона си като дирижор, който вдига палката си пред оркестъра на съдбата. - Сега, Анабел, стоим пред разклон на пътя. Дали да вдигна печата над твоята магия и да позволя на тялото ти да се излекува? Или пък да не правя нищо? Да те оставя да издъхнеш в краката ми? Точно в този момент, благодарение на моите заклинания, можеш да говориш и дори да дишаш, но ако прекъсна магията... - тя спря и въздухът около тях изстина.
Изведнъж зверска, нечовешка болка избухна във всяко кътче на тялото на Анабел. Усещането, че някой забива нажежени до бяло железа в нея, се завърна стократно усилено. Строполи се отново на земята. Беше непосилно да държи очите си отворени. Не можеше да вдигне глава. Писъците й отекнаха из цялата поляна, докато внезапно, точно толкова изневиделица, колкото бе започнала, болката утихна. Едва когато беше в състояние да се подпре на треперещите си ръце, младата жена се осмели да погледне жената-дракон. Усмивката на Ахинара бе хищна, пируваща над нейната агония.
- Ще премахна печата, Анабел - заяви жената с увереност. - Ще ти позволя да се върнеш при безценните ти Техети, заради които беше готова да жертваш себе си. Ще ти дам време поне да опиташ да оправиш бъркотията, която се е заформила... Но един ден ще ми служиш. Ще бъдеш обвързана с мен и няма да бъдеш в състояние да се противопоставиш на повика ми. Ще бъдеш длъжна да се явиш, когато и да те повикам. Това... или да умреш още сега. Кое избираш?
Ахинара зачака отговора, гледайки отчаянието в очите на Анабел.
Пред очите на младата жена изплуваха лицата на лорд Рейн и Манира. На вечно сърдитата Аласа и малкият гном Елая. Дори това на Касандра... Тя не беше готова да умре! Искаше да живее! Точно сега, когато най-накрая бе извън Пансиона. Сега, когато най-сетне беше започнала да научава истината за себе си! Не! Не искаше да умира!
- Ако се съглася на условията ви - започна тя, макар и двете да знаеха, че вече е съгласна. - Мога ли да разчитам на обещанието ви да оставите Техетите да продължат да живеят сред останалите народи? Обещайте ми, че няма да ги изпратите отново в изгнание!
Знаеше, че иска твърде много в замяна на робството си, но беше длъжна да опита.
- Бих могла да направя тази отстъпка - усмихна се другата жена. - Но това едва ли ще има значение ако плановете ми за теб се осъществят.
Каквото и да имаше предвид с това, тя не добави нищо повече.
Анабел пое въздух и прие отредената й съдба.
- Добре. Съгласна съм с вашите условия!
Самодоволната усмивка не слизаше от устните на жената-дракон, когато изсъска:
- Дръжте я!
Внезапно от двете страни на Анабел се появиха високи фигури. Силни като стомана, ръцете им се впиха в лактите й, като я изправиха на крака и я задържаха неподвижно. Лицата им бяха безизразни. Единствено очите им светеха с ярка златиста светлина.
В страха си, Анабел направи опит да се отскубне от мъжете, но те затегнаха болезнено хватката си. Отмести погледа си отново към Ахинара, но там вече нямаше никой. Изви се силен вятър, който вдигаше облаци прах по цялата поляна. С премрежен поглед погледна нагоре и викът замръзна в гърлото й! На няколко метра от нея, във въздуха се рееше огромният червен дракон! Вятърът, който несъмнено би я отнесъл ако мъжете не я държаха, всъщност бе причинен от ритмичните пляскания на крилете на бегемота.
Огромната паст на чудовището се отвори като разкри дълги и остри зъби. И тогава, вместо огън, от устата му излязоха думи.
Думите избухнаха като ръждясали вериги, непознати, стари и тежки, и изтриха всяка останала мисъл в съзнанието на Анабел. Никога досега не бе усещала подобна болка. Ако не я държаха, би се строполила на земята, разкъсвана от безпощадните атаки на думите.
Вече не бе в състояние да мисли за мъжете до себе си. Не мислеше и за дракона, който не спираше да я напада с потока от древни слова. Анабел се беше превърнала в един оголен нерв, до който всяко докосване граничеше с неистова болка. Всяка дума беше като камшик върху изтерзаното й тяло. Единственото възприятие, изпълващо всяка частица от нея, бе агония - умопомрачаваща, всепоглъщаща агония.
Сякаш някой разкъсваше вътрешностите й с голи ръце! Късаше и дърпаше без пощада! Всеки един момент младата жена щеше да полудее!
Чуваше как някой пищи в далечината, но съвсем скоро осъзна, че всъщност това беше тя. Започна да се моли на всички божества, за които някога беше чувала! Умоляваше ги да спрат болката! Умоляваше ги за милост!
Единственият отговор, който получи обаче беше стържещия глас на Ахинара. С усилие успя да хване нишката на думите, които сякаш идваха забавени. Сега драконът говореше на общия език и думите си пробиваха път през мъглата обвиваща собственото й изтормозено съзнание:
- Можеш да се похвалиш, че печата е счупен! Дори можеш да кажеш от кого! Но сделката ни трябва да остане тайна! Ако някога издадеш дори само дума за това, цената ще бъде висока, Анабел! Драконите ще убият всеки на когото държиш и Олдари, и всички хора като нация ще бъдат изтрити от картата на Скавир! Разбираш ли какво имам предвид? Ако някой дори само допусне, че ти служиш на мен човешката раса ще престане да съществува! А ти ще гледаш тяхното унищожение!
Мъжете, които държаха Анабел се изпариха като дим. Това се случи толкова внезапно, че тя падна на земята, докато гърдите й изгаряха при всяка, трудно достигната, глътка въздух. Болката все още резонираше във всяка клетка в тялото ѝ.
- Какво...ми...направихте? - със запъване и едва чуто, попита тя.
- Освободих силата, заключена в теб! - рязко отвърна дракона. - Ти си последната с Драконовия дар и вече служиш на мен! Сега си върви, Анабел! Излекувай тялото си и живей! Живей, докато все още имаш това време!
Поляната се разми и изчезна, а до слуха на младата жена достигнаха нечии зловещи писъци и гласът на Манира, който се извисяваше над тях. Той тревожно повтаряше едни и същи думи:
- Тук съм, Анабел! Тук съм!...

******

Щом изпрати Анабел отново в реалния свят Ахинара възвърна човешкия си облик и се усмихна победоносно:
- Най-накрая настъпи ерата на Драконите!
Тихи стъпки я накараха да се обърне, докато времето извън купола бе възвърнало обичайната си нестихваща последователност от смени.
- Повелителко! - едра фигура, облечена в черна роба, скриваща всяка част от тялото ѝ, коленичи пред нея в новопоявилия се сняг. - Простете за неуважителния ми въпрос, но защо добавихте онези думи в заклинанието?
- Силнар, Силнар! - отвърна Ахинара, наричайки фигурата по име. - Имаш толкова много да учиш все още! Имаш късмет, че съм в прекрасно настроение, за това ще отговоря на глупавия ти въпрос! Онова, което направих ще ми предостави Анабел като неоформена глина, която да извая със собствените си ръце така, както сметна за уместно! Тя е моето скрито оръжие! Оръжие, което аз лично ще сътворя и което ще се подчинява единствено и само на моята воля! Ние сме дракони, Силнар! Родени сме да бъдем господари, а не някакви си летописци! Анабел е онова, което ми трябваше, за да съм сигурна в успеха ни! Съвсем скоро нашето време ще дойде!

******