Властните

39. - Шарсатай

Келнахар стоеше облегнат на рамката на вратата. Червените му очи прескачаха през свилото се от страх гномче, потресената от внезапната поява Аласа и загубилата интерес Анабел.
Младата жена се върна към спокойното отпиване на виното. Спомняйки си обноските, обаче, леко провлачено, тя поздрави:
- Здравейте! На какво дължим честта?
Вниманието на демона сега бе изцяло нейно. Елфа също я погледна с огромна доза изумление:
- Анабел! Познаваш ли го? - потресено попита.
Преди момичето да успее да отвърне, Келнахар възкликна:
- Анабел! Прекрасна Анабел! Дори не знаех, че си тук! Какво съвпадение е, че попаднахме един на друг! Или, бих казал съдба!
- Какво съвпадение, че нахлухте в кухнята на лорд Рейн точно в нощта на нашето женско парти, на което ние се наслаждавахме до вашата поява! Това ли имате предвид?
- Признавам, умееш да се шегуваш! - намигна ѝ той.
С две бързи крачки вече бе до нея. Галантно ѝ подаде ръка. Краката ѝ се олюляха и единствено Келнахар я спаси от болезнената среща с пода.
- Отпуснала си се, Анабел! - скастри я демона. - Алкохолът ти е достатъчен за днес! Стягай се, отиваме на разходка!
Преди самата тя да има възможност да осмисли казаното, кухнята се огласи от възмутените викове на Аласа:
- Какво си позволявате! Кой сте вие въобще? Лорд Рейн уведомен ли е за присъствието ви? Още повече, че се опитвате да отвлечете Анабел!
Хитра усмивка заигра по устните на Келнахар:
- И точно тук грешите, драга! Аз не се опитвам, аз отвличам Анабел! На вас се пада честта да известите господаря си за моята нахална постъпка!
Без предизвестие, демона вдигна Анабел на ръце и премина през изникналия от нищото портал.
Младата жена усещаше хладния допир на кожата му и силата, която струеше от него.
Когато изплуваха от черната бездна на портала, панорамата, която се разкрие пред тях я остави без дъх.
Необятни зелени поляни се простираха до самия хоризонт. Тревата беше свежа и мека като кадифе под краката ѝ. Покрай тях минаваше кристално чиста река. Водата бе толкова прозрачна, че можеше да види всеки камък на дъното. Тя се виеше из поляните, създавайки красиви потоци и водопади, които предаваха чувство на спокойствие и хармония. Дърветата тук бяха стари и величествени. Могъщите им клони се издигаха към небето като ръце, протегнати в молитва. Листата им шумоляха нежно на вятъра, а цветовете на цветята, които растяха под тях, създаваха картина на удивително разнообразие и изящество.
Небето беше ясно, с облаци оцветени в топли розово-златисти тонове от току-що изгрялото слънце.
- Или аз съм смъртно пияна, или съм пила цяла нощ и слънцето вече е изгряло - изумено промърмори Анабел, погълната от красотата на гледката. - Какво е това място?
Келнахар леко се засмя и отвърна:
- Не зная колко точно си пияна, но нощта в Скавир все още не е изминала. Ние сме в Шарсатай. Тук денят току-що започва. Намираме се на територията на Кентаврите - Зелените равнини на Кентара. Или по-общоприетото Просторите.
- Кентаври? - възкликна Анабел с разширени от удивление очи. - Но аз мислех, че те са изчезнали отдавна!
В същото време от близката гора на юг от мястото, където стояха, започнаха да излизат десетки, може би стотици кентаври. Движеха се в перфектна хармония, като едно цяло.
- Това е Шарсатай, Анабел - отново портори демона. - Половината от съществата, които живеят тук са неизвестни за твоя свят. С другата половина плашат децата - той проследи с поглед отдалечаващата се колона, която оставяше следи от копита в меката трева. - Кентаврите са известни със своята миролюбивост и мъдрост. Те почитат природата и живеят в пълна хармония с нея. Съблюдават строги закони и обичаи, които гарантират мир и ред в земите им. Водят обикновен, но благороден живот за разлика от повечето обитатели на Шарсатай. Кентаврите се посвещават в изучаването на звездите, билкарството и изкуството на стрелбата с лък.
- А русалки? И те ли не са изчезнали? - недоверчиво попита Анабел.
- Живеят в Мраморното море - сви рамене Келнахар.
- Вампири? Циклопи? Василиски? Тролове?
На всяка дума демона кимаше в потвърждение.
- Стига бе! - със зяпнала уста Анабел гледаше спътника си. - Сега вие просто се шегувате, нали?
- Ни най-малко!
- Тогава това... това е невероятно!
- Искаш ли да се поразходим?
- И още как!
С открито възхищение Анабел се любуваше на девствената природа, докато бавно слизаха от хълма, на който стояха. Щом стъпиха на утъпканата от Кентаврите пътека, демона продължи да разказва:
- Шарсатай е много по-стар от света, в който ти си родена. И много по-жесток и страшен от Скавир. Просторите са може би единственото място все още незасегнато от покварата на Шарсатай. Кентаврите, както казах, са мирен народ. Това, обаче, никога не им е пречило ревностно да бранят териториите си.
- Защо ми разказвате всичко това? - попита младата жена.
- Защото този път не си нося кърпичка, а с разказа бих могъл да те разсея от скръбните мисли изписани на лицето ти. Предполагам те са те накарали да налегнеш над бутилката - иронично отбеляза Келнахар. - Освен това, вече ти споделих, в теб има нещо. Нещо, което ме привлича, но все още не съм сигурен какво точно. Пък и не искам да изпускам и най-малката възможност да подразня Рейн.
Анабел се усмихна на последното му изречение, но в очите ѝ все още имаше сянка от болката, която носеше в себе си.
- Сигурно не е лесно да живееш тук - тихо каза тя, вперила в поглед в далечината.
- Не е - съгласи се Келнахар. - Но точно заради това всичко тук е толкова красиво и сурово. Всичко има цена, Анабел. Дори и свободата.
Зад тях се дочу тропот от копита, които лишиха Анабел от възможността да зададе следващия си въпрос.
- Келнахар Хотоорн! Каква изненада! Скоро не сме те виждали по нашите земи.
С тях се изравни Кентавър. Конската му част беше лъскаво черна. Гол и смугъл, с огромни мускулести гърди и ръце, и също толкова черна брада. Косата му стигаше до кръста, но той не си беше направил труда да я прибере в опашка. Матово черни очи без зеници оглеждаха Анабел подозрително, сякаш преценяваха всеки неин дъх и движение. Тя почувства тежестта на погледа му, който сякаш проникваше в самата ѝ същност.
Кентавърът беше внушителен. Всяка частица от него излъчваше сурова сила и величие. Нервните движения на опашката му и напрегнатите мускули подчертаваха готовността му за действие. Въпреки недоверчивия поглед, в очите му се четеше и нещо друго - мъдростта на същество, видяло много и научило още повече.
Анабел осъзна, че пред нея стои не просто войн, а пазител на Зелените равнини на Кентара, готов на всичко, за да защити своето.
- Томар! Самият предводител на стадото идва да ме поздрави! Какво мога да направя за теб? - хладно отвърна Келнахар.
- Коя е спътницата ти?
Младата жена отвори уста да се представи, но бързо беше избутана зад масивното тяло на демона. Той отговори вместо нея:
- Тя е под моя закрила! Това е всичко, което ти трябва да знаеш!
Кентавърът вдигна рамене с явно безразличие:
- Един път не ти беше достатъчен! До колкото помня, заради нещо подобно ти бе забранено да се връщаш в Хербер. Все още е така, нали?
- Тук сме, защото ми липсваше компанията ти! - сарказъм лъхаше от всяка дума на Келнахар, но после тонът му се промени и той спокойно допълни: - Не сме дошли да ви създаваме неприятности. Просто се разхождаме. Стига да не възразяваш, сега ще продължим пътя си.
Томар остана вторачен в него още миг, след което кимна с глава:
- Гледай да няма проблеми, Кленахар. Знаеш правилата.
Демона наклони глава в съгласие. Хвана ръката на Анабел и я поведе напред. Зад гърба им се чуха отдалечаващите се в галоп копита на кентавъра.
- Какво беше това? - не се сдържа и попита Анабел.
Тя усещаше напрежението, но същевременно и някаква странна сигурност в присъствието на демона.
- Случайна среща със стар познат - бе лаконичният отговор.
Бавно продължиха по пътя си.
Не след дълго успяха да забравят за всичко останало. Дори мисълта, че лорд Рейн навярно се тревожи, в този момент не интересуваше Анабел.
- Келнахар, а тук има ли дракони? - внезапно попита тя.
- Драконите може и да са най-могъщата сила на Скавир, но тук те не са на почит. В Шарсатай те са безсилни. Ако все пак някой дръзне да премине, не се завръща обратно.
Изведнъж вече положението не ѝ се струваше безнадеждно. Може би имаше шанс... Но надвисналата над Олдари опасност оставаше...
- А те могат ли да чуят ако някой говори за тях? Имат ли тази сила? - продължи с въпросите момичето.
- В Скавир - напълно възможно - замислено отвърна демона. - В Шарсатай това е практически невъзможно. Световете не са свързани, а пътуването между тях е изтощително, поне за съществата от твоя свят. Какво се опитваш да ми кажеш, Анабел? - прозрял намерението ѝ, попита Келнахар.
Преди дори да има време да размисли, думите се изтръгнаха от нея със смесица от тревожност и надежда, оцветена с отчаяние:
- За счупването на печата, който Тирас беше наложил върху магията ми, се задължих да сключа сделка с драконите. В противен случай щях да умра още тогава. В замяна на тази... щедрост се обвързах със служба към Повелителката на драконите. Когато тя ме призове аз няма да съм в състояние да се противопоставя.
Червените очи на демона се присвиха и той попита:
- Рейн знае ли?
- Не! - изскимтя Анабел. - Тя каза, че ако някой някога разбере за нашата уговорка, ще унищожи Олдари и всеки, който ми е скъп!
- Аха, а аз не съм ти от скъпите и за това реши, че би могла да преживееш преждевременната ми гибел?
- Но вие току-що казахте, че тук те не могат да ни чуят! - проплака младата жена.
- Шегувам се, Анабел! - засмя се демона. - Не се тревожи, тайната ти няма да напусне Шарсатай. Сега, обаче, ми е любопитно защо реши да я споделиш с мен?
- Може би... може би ако съумея да изпълня своята част от сделката, аз бих могла да дойда да живея тук... Да запазя поне живота си - тя нервно приглади роклята си. Опитваше се да успокои тревожните си мисли. - Страхувам се, че Ахинара ще поиска от мен неща, които накрая ще ме превърнат в нещо, което нито съм, нито някога ще поискам да бъда... Надявах се, че може би вие ще успеете да ми помогнете...
Думите ѝ заглъхнаха, като ехо губещо се в мъгливата тишина. Бавно започваше да осъзнава колко абсурдно звучеше молбата ѝ. Моментната надежда, която бе изпитала, угасна като слаб пламък в гърдите ѝ.
- Ти няма да оцелееш тук сама, Анабел - почти със съжаление отвърна Келнахар.
Той вероятно бе прав. Тя усещаше това като тежест, която я притискаше все повече. Не искаше демона да вижда разочарованието в очите ѝ, затова тихо помоли:
- Благодаря ви за чудесната разходка, лорд Келнахар, но може ли вече да се връщаме?
Силуетът на мъжа се извисяваше над нея като величествена тъмна скала, стабилна и непоклатима. Нейните надежди, обаче, се разпадаха като пясък, отмит от вълните.
Келнахар я прегърна през раменете. Порталът изникна пред тях. Когато пристъпиха в него, дъхът на демона погъделичка ухото ѝ:
- Дай ми малко време. Ще намеря начин!
От портала Анабел излезе сама.
В Скавир все още беше нощ. Спалнята ѝ беше потънала в тъмнина. От къде Келнахар знаеше, че това е нейната стая?
Още преди да има време да помисли върху този факт, от другия край на спалнята дойде плашещо спокойното:
- Къде беше?
Лорд Рейн бавно се оттласна от стената и се приближи. Лицето му остана скрито в полумрака, където лунната светлина не достигаше.
- В Зелените равнини на Кентара - бързо отвърна тя, твърде изплашена, за да си помисли да излъже.
Властния направи още една плавна крачка към нея. Сега, Анабел успя да види едва сдържаната ярост изписана на лицето му. Инстинктивно се сви и отстъпи назад.
- Била си в Шарсатай? - все така измамно спокойно продължи да пита Рейн.
С едно пестеливо мълниеносно движение той я изблъска към стената. Тялото му покри и притисна нейното. Действията му бяха груби. Болезнени. Нямаше нежност, когато студените му пръсти се впиха в брадичката ѝ. Със сила обърна главата ѝ. Накара я да го погледне.
- Замисляла ли си се колко по-опасен е Шарсатай от Скавир? - тихо, ледено и безчувствено говореше той. Устните му бяха на сантиметър от нейните. Дъхът му пареше лицето ѝ. - Замисляла ли си се, че дори привидно спокойните земи на кентаврите крият смъртоносни опасности за някой неопитен и наивен като теб?
- Келнахар беше с мен! - изплашено промълви Анабел. - Не разбирам какво лошо съм направила? Нямаше ме само няколко часа!
- Няколко часа? - подигравателно повтори Властния. - Времето в Шарсатай тече различно, малка моя! Нямаше те повече от едно денонощие!
Лорд Рейн извърна поглед. На слабата лунна светлина Анабел можеше да види как челюстта му се стяга от усилието да запази спокойствие. Тя направи вял опит да го отблъсне, но той не помръдна. Когато най-накрая отново я погледна, в очите му не бе останало нищо човешко. Ромбовидните зеници светеха толкова ярко с изумрудена светлина, че Анабел инстинктивно спря всякакви опити да се освободи. Тези очи, изпълнени с нечовешка сила, я накараха да замръзне на място от страх.
Устните му се впиха в нейните и той жадно започна да я целува. Този път, обаче, целувките му бяха лишени от нежност. Те бяха настоятелни, груби и властни. Демонстрираха притежание, а не любов.
- Бях търпелив! Дадох ти време. Дадох ти свобода! - говореше той накъсано между целувките. - Не те притисках. Мълчах и чаках. Чаках сама да дойдеш при мен! Да изясним отношенията си! Но не! Ти предпочете да отидеш на самоубийствена разходка с Келнахар!
Сърцето ѝ биеше лудо от страх и объркване. Едва сдържайки сълзите си, Анабел прошепна:
- Пуснете ме! Моля ви!
- Стига с това „Вие", Анабел! - изрева Властния. - Не минахме ли вече от там? Нима съм ти толкова далечен?
В думите му се усещаше болка и разочарование, примесени с гняв. Рейн я стискаше здраво, но не само физически - той искаше да я държи и в мислите и чувствата.
Не можеше да я разбере, но искаше да бъде разбран.
Сега вече близостта им беше като стена от стъкло - видимо близки, но всъщност разделени.
Той най-сетне я пусна и се обърна с гръб:
- Ако нещо се беше случило с теб... - започна като се отдалечаваше. Тъмнината на нощта го погълна.
Следващите му думи дойдоха сякаш от фуния. Изпълниха пространството със сковаващ душата хлад:
- Ти повече няма да напускаш тази стая! Не и докато всичко не приключи! Не и докато аз не разреша!
Анабел се свлече бавно по стената. Тялото ѝ потрепери. Беззвучни сълзи опариха лицето ѝ.
Ридаеше, безсилна срещу бурята от емоции, която я обгръщаше. Ехото от последните думи на Рейн продължаваше да отеква в съзнанието ѝ.
Чувстваше се толкова малка и уязвима. Птица с пречупени криле. Затворена в клетка...
С усилие вдигна глава и се опита да овладее треперенето си. Изправи се и се спусна към вратата. Хвана дръжката и завъртя.
Вратата не помръдна.
Колкото и да опитваше, колкото и силно да дърпаше, усилията ѝ бяха напразни.
Паниката започна да я обзема. Усещането, че е хваната в капан стегна гърдите ѝ, като обръч, който не ѝ позволяваше да диша.
Рязко се обърна, стисна очи и се съсредоточи. Опита да се пренесе на търговската улица в Лишае. Вместо да почувства обичайното усещане за безтегловност, обаче, усети ледена и твърда бариера. Бариера, която не успяваше да заобиколи, за да се пренесе.
Очите ѝ се разшириха от изумление и страх.
Опита още веднъж, съсредоточавайки всичките си сили, но отново се натъкна на същата непреодолима преграда.
Какво беше направил Рейн?
Анабел се хвърли на леглото и плака докато не заспа от изтощение.