Властните

38. - Среднощен запой

 Дните се нижеха еднообразно и бавно. Анабел старателно избягваше онези, които бяха станали близки на сърцето ѝ.
Цяла седмица беше изминала от бала на Тирас. Луната Равилле ясно се виждаше на небосклона дори и през деня. Зимата окончателно вече беше тук.
Чрез Аласа, младата жена получаваше информация за ежедневието на Манира и лорд Рейн. Предполагаше, че този вид комуникация работи двупосочно, защото все още никой от тях не я бе потърсил. Лорд Рейн със сигурност се досещаше за причината за нейната отчужденост, но дори не се опитваше да събори издигналата се помежду им стена.
 Анабел беше изпаднала в мрачна дупка. Въпреки това, обаче, не спираше да изучава заклинания. Библиотеката в имението се оказа внушителна. Тя жадно прелистваше старите страници като се опитваше да запомни всичко. Това бе единственото, което я задържаше на повърхността. Знанията, които поглъщаше ѝ даваха усещане за контрол и цел, макар и временно.
Нощите бяха най-трудната част. Тя прекарваше часове на перваза на прозореца си. Унило гледаше нощното небе, загубена в спомените и мислите си.
Спомняше си всяка среща с Рейн. Всяка остра дума. Всеки един момент, в който властната му натура се проявяваше, незачитайки нейното мнение и желания.
Беше го мразила всеки ден в продължение на осемнадесет години, но не можеше да отрече, че сега в сърцето ѝ се заражда нещо ново и необяснимо.
Танцът с него, усещането да бъде толкова близо... Ароматът и топлината на тялото му я преследваха денонощно. Тези спомени бяха като въглен, който тлееше постоянно. И тогава го осъзна - въпреки всичко Анабел беше влюбена във Виктор. Любовта ѝ към него беше като буря, която разрушава всичко по пътя си, оставяйки я разкъсана и уязвима.
Но раните от предателството му бяха твърде дълбоки. Тя не можеше да прости болката, която той ѝ бе причинил. Вероломството му я беше наранило по начин, който думите не можеха да опишат.
Анабел се чувстваше изгубена между любовта и омразата. Между привързаността и разочарованието. Това сега ѝ се искаше да го мрази! Както го беше мразила през всичките тези години, но сърцето не ѝ се подчиняваше.
Аласа я снабдяваше с магически книги, пълни с разнообразни заклинания. Анабел попиваше всяка дума с ненаситната жажда на човек, търсещ спасение в страниците. От ранни зори младата жена разгръщаше дебелите томове. Впиваше поглед в жълтите страници. Търсеше защита срещу разрушителния гняв на Ахинара в случай, че не изпълнеше своята част от сделката. В бездънните дълбини на книгите, обаче, не се криеше нищо, което да ѝ помогне.
Ясно осъзнаваше и също, че вероятно щеше да се наложи да убие Тирас. Неговият живот или нейният...
Имаше ли необходимата сила за това? Беше ли способна да надскочи и преодолее собствените си убеждения? Имаше ли скрит убиец вътре в нея? Дали би могла да отнеме живот, дори в името на отмъщението? Можеше ли да вдигне ръка и да извърши подобно зверство, без да трепне? Това нямаше ли да я направи същата като Тирас Рейн?
Безброй въпроси се струпваха върху нея като буреносни облаци, но отговорите сякаш бяха изчезнали в нищото.
Седнала отново на перваза на прозореца, Анабел нещастно наблюдаваше двете ярки луни в небосклона. Снежинките се стелеха като покривало върху земята, напълно погълнали и последните спомени за есента. А с тях и последните капки търпение на лорд Рейн.
 На вратата се почука. Вече бе казала "влез", когато осъзна, че почукването не идваше от външната врата.
Не се обърна. Прегърна коленете си плътно и продължи да гледа навън.
Не чу стъпки. Не разбра кога се приближи. Едва, когато не издържа повече и обърна глава, видя че той стои пред нея. Мълчалив, с кръстосани ръце.
Анабел устоя на погледа му. Не наруши мълчанието. Тишината се проточи.
Най-сетне, когато лорд Рейн заговори, сърцето ѝ се сви от мъката, с която бяха напоени думите му:
 - Съжалявам, Анабел! Наистина съжалявам за начина, по който се отнесох с теб! Не издържам повече! Не мога да остана и минута по-дълго далеч от теб! - той нежно я прегърна. - Прости ми, моля те...
Анабел се предаде пред молбата му и също го прегърна.
Прегърна го неистово, с цялата сила на обичта, която вече знаеше, че изпитва към него. Позволи си за един пръв и последен път да се удави в тяхната безнадеждна любов. Любов без бъдеще...
Вдишвайки аромата му, тя искаше да замрази този миг и да останат така завинаги. Две фигури, вградени в кристал от лед и време.
Не знаеше какво я очаква. Не знаеше кога Ахинара ще реши да я повика. Не знаеше дали ще има възможността да го вижда отново. Дали въобще ще живее, след като драконите престанеха да се нуждаят от нея.
Би било твърде жестоко от нейна страна да се отдаде на чувствата си. Трябваше да се отдръпне. Да го отблъсне от себе си.
Виктор я притисна по-силно в прегръдката си. Устните му леко целуваха косата ѝ. Стояха безмълвни и слушаха снега, който се сипеше безшумно по прозореца. Безкрайният шепот на зимата. Може би цяла вечност, а може би само миг...
Повторно почукване по вратата разпръсна илюзията на хиляди частици, заменяйки я с изстиналата реалност.
Тя се отдръпна и веднага усети как ледени пръсти стиснаха сърцето ѝ. Без него, топлината си бе отишла.
Когато Аласа влезе, в стаята беше останала само Анабел. Тя още веднъж обви ръце около себе си. Опита се да задържи последните късчета от неговото присъствие. Едва устоя на сълзите.
 - Знам чудесен начин за вдигане на духа! - с мила усмивка каза елфа. - Ела! - хвана я за ръка и я завлече към изхода.
Каквото и да имаше предвид тя под "вдигане на духа", Анабел не очакваше то да се намира в кухните. Именно там се озоваха, обаче.
Появата им в този късен час изненада присъстващите. Няколко глави се вдигнаха и обърнаха към вратата щом пристъпиха.
 - Аласа! Лейди Анабел! - Мия се провираше между масите към тях. - Какво ви води насам?
 - Още ли имаш от онова вино, което пазиш за специални поводи? - попита Аласа.
Изражението на гнома се изпълни с разбиране. Тя плесна с ръце и нареди:
 - Они! Кадир! Омитайте се оттук! Вземете и останалите със себе си! Не искам никой в кухнята през следващите няколко часа!
От заповедния ѝ тон почти всички, дори Анабел, онемяха. Тогава гласът ѝ се извиси в помещението още веднъж:
 - Казах, МАРШ ОТТУК!
За толкова дребно същество, Мия излъчваше необичайна заплашителна аура. Сякаш беше гигант затворен в мъничкото тяло на гном.
За един миг кухнята се изпразни. След моментално настъпилата тишина, Мия се обърна с усмивка към тях:
 - Настанявайте се! Ще бъда тук след минута.
Аласа повече Анабел към една от масите. С възторг и изпълнена с очакване усмивка, изрече:
 - Отдавна не съм пила от това вино! Почакай и ще видиш! Мия има великолепен вкус!
В същото време дребното гномче, жизнерадостно се покачваше на стола си, посредством малка стълбичка с колелца. Тя тържествено постави на масата най-тъмното червено вино, което Анабел беше виждала. Елфа услужливо напълни чашите им. Вдигна своята и попита:
 - За какво да пием днес?
Двете с гнома погледнаха Анабел с очакване. Тостът се падаше на младата жена.
 - За приятелството - без ентусиазъм каза тя.
Трите изпразниха чашите си на един дъх.
Сетивата на Анабел мигновено бяха бомбардирани от богатия вкус на боровинки, тъмен шоколад и сладък карамел. Аласа не беше преувеличила, виното наистина беше изумително! Послевкусът я заведе на пътешествие из планински долини, изпълнени с аромат на горски плодове и едва усетима горчивина, като слънчевия залез над хълмовете.
 - Какво е това вино? - попита с детско любопитство.
 - Личната реколта на Елая - гордост към любимия ѝ струеше от всяка дума на Мия. - Тази бутилка е от миналогодишната реколта. Макар в Олдари да е много трудно да се отгледа каквото и да е, Елая успява. Лорд Рейн му подари поле в южния край на страната. Ако има нещо, в което моя гном да е наистина добър, то е виното! Дори в тези условия с всяка следваща година, то става все по-хубаво!
Анабел усети топлината в думите на Мия. Усмихна се леко, разбирайки, че тя говори не само за напитката, но и за мъжа, който го е създал.
 - Наистина е добро - включи се Аласа, - но всеки знае, че горските елфи са истинските майстори на вина!
 - Съжалявам, не мога да повярвам докато не ми докажеш противното! - не отстъпваше гнома с игриво предизвикателство в гласа.
 - Аз не съм горска! Само съм пила от тяхното вино - отвърна Аласа през смях, но погледът ѝ изведнъж стана сериозен.
 - От къде си всъщност Аласа? - Анабел си даде сметка, че никога не я беше питала. Знаеше, че елфа е живяла край бреговете на Кристалното море, когато е срещнала лорд Рейн, но не и къде е родена.
 - Родена съм в малко селце на изток от горите на Лунната светлина. Майка ми беше лечителка, а баща ми ловец. Хубави, спокойни времена. Това, обаче, сега не е важно - тя погледна изпитателно Анабел. - Важно е какво те натъжи. Ако знаех, че този бал така ще те сломи, аз самата нямаше да те пусна да идеш! Какво се случи там, Анабел?
 - Всичко е наред - младата жена не знаеше кого всъщност се опитва да излъже. - Просто балът ми донесе няколко изненади, за които не бях подготвена.
 - Какви например? - тихо попита Мия. Очите ѝ бяха изпълнени със загриженост.
В съзнанието на Анабел изплуваха лицата на Касандра и Тирас. Танцът ѝ с Виктор и осъзнаването на любовта ѝ към него. Последвалото разочарование, болката от предателството...
Бавно вдигна чашата си и отново пи до дъно. Искаше да удави мъката във виното.
Само ако знаеше колко скъпо ще ѝ струва всичко това...
Печално се усмихна на двете жени, които я гледаха съчувствено и реши да сподели поне част от терзанията си:
 - Влязох в Пансиона на шест. Там срещнах момиче. Човек, също като мен. С няколко години по-голяма. С течение на времето тя се превърна в единствената ми приятелка. Когато навърши пълнолетие и си тръгна, аз дълго страдах за нея. Надявах се, че ще ми пише, но така и не получих вест...
Гласът ѝ затрепери и тя гневно преглътна сълзите. Нямаше намерение да плаче. Не и за Касандра.
Мия и Аласа размениха погледи, усещайки дълбочината на болката в думите ѝ. Мия внимателно сложи ръка върху тази на Анабел. Тиха, ненатрапчива подкрепа.
 - Съжалявам, че си преживяла това, Анабел - меко каза гнома. - Понякога хората, които обичаме, ни разочароват най-много. Но ти си силна! Минала си през толкова неща и въпреки това си тук. Бориш се! Това те прави изключителна!
 - Благодаря, Мия - прошепна тя. - Това означава много за мен!
 - Не си сама, Анабел - добави Аласа, чийто глас беше изпълнен с нежност. - Ние сме тук за теб. Когато си готова да говориш, да разкажеш за всичко, което ти тежи, ние ще те изслушаме.
 Гномчето тихо напълни чашите отново. Успокоена достатъчно, Анабел продължи:
 - Лорд Тирас... Бащата на Лорд Рейн е използвал Касандра като информатор през годините. До последно вярвах наивно, че тя е била принудена да го прави, но после попитах... А и лорд Тирас... Кас е бременна...
 Аласа рязко си пое дъх:
 - Ти знаеше ли, че той е бащата на лорд Рейн?
 - Едва след като принуди Виктор да го представи, разбрах...
 - Аз предлагам да сменим темата! - с измамна веселост в гласа се обади Мия.
 - Животът е твърде кратък, за да го прекарваме в тъга. Каквото било, било! - усмихна се елфа. - Плюс това имаме вино!
 - Имам цяла изба с такива! Бихме могли да се напиваме до безобразие почти всяка вечер в продължение на, приблизително, две години! - ентусиазирано закима гнома. - Само няма да мога да гарантирам за вкуса на вечерите ви... Но какво толкова!
 - Благодаря ви! - прошепна Анабел. Усещаше подкрепата на новите си приятелки.
 - За бъдещите дни, в които ще имаме далеч по-приятни поводи да изпразним запасите на Елая! - вдигайки тост каза Аласа.
 Чашите звъннаха, а мисът сякаш запечата новото начало, от което Анабел толкова се нуждаеше.
Разговорите им се оживиха и известно време те разговаряха за различните обичаи на всеки народ. Смехът им се разнасяше из пространството докато дружно отпиваха от вече втората бутилка. Тогава вратата рязко се отвори, блъскайки се в стената.
 - Аз нали казах, че не искам никой тук през следващите няколко часа! - леко заваляйки думите, скочи на стола си гномката. - Какво си...
 Изведнъж думите ѝ секнаха. Любопитството на Анабел се събуди. С премрежен поглед, тя се обърна, опитвайки се да фокусира вратата. Тогава от там се чу:
 - За някой толкова малък, темперамент има в изобилие! Среднощните пиянски запои са едно от любимите ми начинания! Защо никой не ме покани? Нищо де, аз така или иначе вече съм тук!