Властните

17. - Закуската

Денят бързо измести нощта.
Последните думи на лорд Рейн продължаваха да резонират в ума на Анабел, като зловещо ехо на някакво смъртно предупреждение.
Къде отиде той?
Унило пое по празните коридори към кухнята, когато по пътя си срещна лорд Талаер. Макар и мрачен, спокойствието което се излъчваше от него, някак се прехвърли и върху нея. Все още не беше сигурна дали това бе магия или просто присъствието на Манира ѝ влияеше по този начин.
Усетил, че го наблюдават, мъжът вдигна очи. Усмихна се широко, в миг заменяйки мрачното си изражение.
- Лейди Анабел! На къде сте се запътила? - запита той.
- Мислех да отида до кухните. А вие? - отговори младата жена.
- Никъде конкретно. Просто се разхождах. Ще имате ли нещо против ако ви придружа?
Дори и да не бе видяла всичко онова, което й показа жената с червената рокля, отношението на Анабел спрямо Властните беше започнало да се променя. Присъствието на точно този мъж, обаче й доставяше удоволствие. Въпреки, че бяха разговаряли само веднъж, лорд Талаер беше единственият Властен в цялото имение, от когото не се страхуваше. Всички подчинени на лорд Рейн, освен Елая, пазеха дистанция от Анабел, сякаш самото ѝ присъствие ги смущаваше.
- С радост ще се насладя на компанията ви, лорд Талаер! - отвърна тя с усмивка, която не можеше да скрие.
Докато вървяха, Манира не спираше да ѝ задава въпроси. Той се интересуваше от предпочитанията ѝ - от любимия й цвят до любим сезон и занимания. Това безкрайно любопитство бе освежаващо, като я убеждаваше, че някой, макар и само от учтивост, се интересува от всички тези малки подробности свързани с живота ѝ като личност.
С всеки нов въпрос и всяка измината стъпка във въздуха се носеше усещане за уют. В компанията на лорд Талаер тя не усещаше страх или несигурност. Той я караше да се чувства добре.
Анабел неволно се усмихна, но това не остана незабелязано от спътника ѝ.
- Ще споделите ли мислите си? - меко попита той. - Бих искал да разбера какво ви накара да се усмихнете толкова чаровно!
Кръвта нахлу в бузите ѝ, карайки я да се изчерви, но тя все пак отговори:
- Всъщност си мислех за вас!
Сега бе ред на Властния да се смути и да извърне поглед.
- Моля ви, на "ти" и нека е просто Манира!
- Стига да е просто Анабел!
- Предполагам, че така е справедливо, Анабел! - покланяйки се леко отвърна той.
В кухнята на имението витаеше трескава дейност. Просторното помещение беше изпълнено с аромати на подправки и готвени ястия, които се носеха приятно из въздуха. Голямата кухненска маса, изработена от изящен дъб бе центърът на събитията. На нея, като на сцена, няколко гнома покатерени на стълба, се бутаха сред гърнета и тигани, внимателно разглеждайки, старинна на вид, книга с рецепти. Един от тях се провикна:
- Сложи още сол, Они! Тук пише поне две чаши сол, за да е по вкуса на върколаците!
- С това количество може и просто да ги отровят! - тихо прошепна Манира в ухото на Анабел.
Тя се засмя на необичайната шега, а той я погледна с нежност в очите.
Малка, симпатична жена, мина покрай тях. В ръцете си държеше свитък и отбелязвайки нещо, тихо мърмореше под нос:
- Бира за върколаците. Ейл за елфите. Вино, вода...
Анабел и преди я беше виждала в кухнята, но никога не бе разговаряла с нея. Другата жена вечно бе надвесена върху готварските книги, водейки си бележки.
Едва след като ги подмина, тя усети присъствието им и рязко се обърна като изненадата преливаше в големите ѝ кафяви очи.
Беше облечена във весела, многоцветна старомодна рокля, препасана с бяла готварска престилка.
- Лейди Анабел! Генерал Талаер! - почти изписка тя с нисък поклон. - Простете, че не забелязах присъствието ви!
- Генерал...? - учудено повдигна вежди Анабел, а Манира сви рамене извинително.
- Просто звание. Нищо важно - промърмори той. След това се обърна към гнома. - За какво е тази трескава подготовка, Мия?
- О, нищо особено, генерале! - нервно отвърна тя, триейки ръце в престилката си. - Организираме празненство по случай петдесет годишнината на Елая!
Еха! Анабел едва сдържа възклицанието появило се на устните ѝ. Елая в никакъв случай не й приличаше на петдесет годишен, а на някой много, много по-стар.
- Всъщност, за мен и Елая ще бъде чест ако присъствате на празника ни! Стига да не ви смущава факта да седите на една маса с персонала! - тя се усмихна мило, след което се обърна към Анабел. - Аз съм съпругата на Елая, Мия. Той ми е разказвал толкова много за вас! Жалко, че винаги съм много заета и до сега нямах възможността да ви се представя!
- Радвам се да се запознаем, Мия! - отвърна Анабел. - Благодаря ти за поканата! Не бих пропуснала това за нищо на света!
- А вие, генерале? - попита малката жена с любезен интерес. - Празникът ни ще е скромен, но знаете - колкото повече, толкова по-весело!
- Благодаря! Ще го имам предвид. - учтиво отвърна Манира.
Внезапно Мия се сепна:
- Хиляди демони! Вие сигурно сте гладни! Че какво друго би ви довело в кухнята! Простете ми! Веднага ще ви приготвим нещо!
Тя бързо се оттегли към един от готвачите и след кратко време се върна с поднос, закрит с капак.
- Сега да видим къде да ви настаним - заоглежда се гнома, но Анабел я изпревари.
- Няма нужда, Мия! Ако генерал Талаер не възразява, аз бих желала да закусим край езерото.
- Звучи приятно. Хладно, но ще измислим нещо - усмихна се той, поемайки подноса от другата жена.
Докато вървяха през градината, а Властния умело балансираше закуската им в едната си ръка, бе ред на Анабел да задава въпроси.
- Днес почивен ден ли имаш, Манира?
Той отново се усмихна, но този път усмивката му не докосна очите.
- За нас това понятие не съществува, Анабел.
- Как тогава се забавлявате? Нима всичко се свежда до "вярната служба"? Това е много тъжно! - възкликна младата жена.
- Имаше дни, в които забавлението беше единствената ни цел. Вършехме всевъзможни безумства, изпитвахме границите си... След това се наложи да се справяме с последствията от безразсъдствата си. Някои от нас все още не могат да си простят за допуснатите грешки и не успяват да се откъснат от миналото - разкри той с горчивина в гласа. - Но откакто ти пристигна тук, дните на радост започнаха да се завръщат.
Макар да изгаряше от любопитство, Анабел се въздържа да задава повече въпроси. Тя виждаше, че темата беше болезнена за Манира и не искаше да го наранява, притискайки го да ѝ разкаже повече.
Когато пристигнаха до езерото, генерал Талаер направи жест с ръка и веднага, непосредствено до брега се появи меко одеяло, на което да седнат. В мига, в който се настани, Анабел усети приятна топлина, която я обгърна, прогонвайки хладният есенно-зимен бриз, който люлееше листата на дърветата около тях.
- Навярно е чудесно да владееш магия! - несъзнателно възкликна тя.
- Като всичко на този свят, тя също идва с цена... - тихо отвърна Манира.
Ароматът на току-що изпечен хляб се разнесе по цялата полята, когато Властния вдигна капака на подноса. Мия беше подготвила хляб, масло и ягодов сладкиш, заедно с бутилка прясно изцеден портокалов сок и две чаши.
Изумена от баланса, който генерала бе успял да запази, носейки всичко това без да счупи кристала, Анабел мълчаливо започна да се храни.
Тишината бе успокояваща. Или това усещане отново се дължеше на присъствието на Манира?
Тя посегна към ножа с намерението да си намаже още една филия, когато забеляза, че Властния прави същото. Пръстите им се докоснаха и той рязко дръпна ръката си, видимо смутен.
Реакцията му я озадачи, но Анабел не се осмели да повдигне въпроса. След известно мълчание, той внезапно попита:
- Ще имаш ли нещо против, ако те помоля да бъдеш моя дама на рождения ден на гнома?
- За мен ще бъде чест! - срамежливо отвърна младата жена. - Стига да не го приемаш като задължение!
- Няма нищо по-приятно от това да прекарвам времето си с теб! - тихо, почти като въздишка изрече Манира.
Думите му я поласкаха, но не ѝ убягна и тъгата, скрита в тях. Незнайно защо, пред очите ѝ изплува лицето на лорд Рейн и въпросът дали ще го види отново...
- Ако си приключила със закуската ще занеса подноса в кухнята. Налага се след това да направя обедния патрул. Ще бъда пред стаята ти веднага щом слънцето залезе! До тогава ти желая приятен ден, Анабел!
Пое ръката ѝ в своята и галантно я поднесе до устните си, след което бързо се отдалечи, като стъпките му се изгубиха в меката трева.
Момичето се излегна на омагьосаното одеало, заслушана в шума на дърветата и птичите песни. Мислите ѝ се рееха безцелно...
- Вече си мислех, че няма да си тръгне никога!
Анабел отвори широко очи, неспособна да повярва на ушите си.
Сред дърветата, настрани от езерото, които се изправяха като друидски стражи, наблюдаващи цялата сцена, тя най-сетне я видя!
- Кас! - не успя да сдържи вика си като хукна към приятелката си.
- Шшшт, да не искаш да ме хванат! Ела тук! - прошепна Касандра, дърпайки Анабел към себе си в сянката на дърветата.
Младата жена не успя да повярва и на очите си. След толкова години на неизвестност, единствената й приятелка от Дома, изведнъж се оказа в градината на лорд Рейн! Скрита сред дърветата тя се взираше в любимото лице, което мислеше, че никога повече няма да види. Не можеше да не забележи, обаче колко състарена беше другата жена.
- Кас! Какво правиш тук? Къде беше до сега? Какво се е случило с теб? - изрече на един дъх.
- Нямаме време за това сега, принцесо! - отвърна Касандра като не спираше да се оглежда. - В името на приятелството ни рискувах всичко, идвайки тук, но трябваше да те предупредя! Запомни, Анабел, всичко което са ти казали тези същества е лъжа! Не бива да вярваш на нито една тяхна дума! Разбираш ли какво ти казвам!
- Но защо? Какво става, Кас? - тревожно запита Анабел.
- Анабел! Слушай ме внимателно! - призова Касандра, хващайки я за раменете. - Не знам дали вече не си го разбрала сама, но ти носиш магия в себе си! Ти си Натурал! А тези мъже искат да отнемат способностите ти! Ще направят всичко, ще кажат всичко, само за да спечелят доверието ти! Ти винаги си била твърде наивна и ще им повярваш! И когато го сториш те ще те унищожат, разбираш ли?! Ще отнемат магията ти! Ще изцедят всичко, до последната капка! Лишат ли те от пламъка ти от теб ще остане само една празна черупка! Ще умреш!
- От къде знаеш всичко това? - запита Анабел.
Как най-добрата ѝ приятелка знаеше за магията в нея, преди тя самата да разбере това? Касандра никога не я бе лъгала. Никога не я бе подвеждала... Но всички тези години, през които бе в неизвестност я възпираха да й се довери изцяло. Вече не. Не както преди.
- Хората, на които служа ще ти помогнат! - продължи да настоява другата жена. - Те ще ни помогнат! Ще намеря начин да те измъкна от тук, а после ще се скрием в Шарсатай! Повярвай ми, Анабел! Знаеш, че не бих те излъгала! Ти си моята най-добра приятелка!
Анабел се замисли за момент, докато невиждащо се взираше в зелените корони на дърветата.
- Но, Кас...
- Шшшт, някой идва! - Касандра обходи поляната с очи. - Бъди готова! Скоро ще се върна за теб!
Тя се обърна и безшумно затича към същата онази пътека, която бе използвала и Анабел в опита си за бягство. Младата жена наблюдаваше как приятелката й изчезва изпълнена със смут и тревога. След като не остана и помен от присъствието на Касандра, тя отново се насочи към поляната и околните дървета, гъсто преливащи с вълшебство и тайнственост...
- Това е прекалено! - измърмори на глас Анабел.
Не знаеше на кого да вярва. Не знаеше какво се случва. Хиляди демони, тя дори не знаеше коя е! А сега и това!
Инстинктът ѝ подсказваше, че Кас нямаше причина да лъже, но въпросът къде беше през цялото това време все още оставаше без отговор. Защо беше решила да се появи точно сега? Какво се беше случило с нея? И кои бяха тези хора, за които работи?
А и спомените... онези спомени, които ѝ покажа жената с червената рокля в съня ѝ. Можеше ли да вярва поне на тях?