Властните

28. Поканата

Властния се вгледа в Манира.
Младата жена установи, че не свирепата ярост, а именно тихия, измамно спокоен, но леден тон на Рейн бе онова, което я плашеше у него.
 - Какво изисква толкова бурна поява, Манира?
 Нямаше и помен от емоция. Никакво чувство. Анабел едва успя да възприеме тази рязка промяна.
Генерал Талаер не отговори. Очите му бяха приковани в ръката на лорда, който все още държеше нейната.
Младата жена смутено я издърпа и скри под масата. Жестът ѝ, обаче, не остана незабелязан и от двамата. Думите на Аласа, сега прозвучаха като предупреждение в главата ѝ.
 - Кое е толкова спешно, Манира? - с прокрадващи се гневни нотки, отново попита Рейн.
 Събуден от вцепенението, в което се намираше, Манира прочисти гърло и каза:
 - Пристигна покана. Бал по случай изгряването на Зимната луна.
 - И това не можеше да почака, защото...? Равилле изгрява след четири седмици! Кой е изпратил поканата?
 - Лорд Тирас - бързо отговори генерала. - В нея също се съобщава, че всеки отказ ще бъде приет като лично оскърбление и декларация за война.
 Властния се напрегна. Миг след това отвърна:
 - Добре. Значи ще отида.
 - Има и още нещо.
 - Какво?
 - Поканата не е само за вас. Лейди Анабел също е задължена да присъства.
 "...всеки отказ ще бъде приет като лично оскърбление и декларация за война..."
 Умът на Анабел се блъскаше безпомощно. Лорд Тирас желаеше да се срещнат. Бе изиграл ръката си брилянтно. Тя нямаше как да откаже. Не и ако иска да запази мира. Ако Техетите или която и да е друга нация, някога решеше да нападне Олдари, всеки знаеше, че хората са обречени.
 - Както казах, аз ще отида. За Анабел, обаче, не може да става и дума!
 И двамата с генерала го зяпнаха.
Манира с тъжно разбиране. Анабел с неприкрит ужас.
Нима той беше готов да пожертва толкова много невинни животи, само за да държи Тирас далеч от нея? С каква лекота бе готов да започне война, която несъмнено би загубил...
 - Господарю... - Манира понечи да каже нещо, но Рейн не му даде възможност.
 - Това не подлежи на обсъждане! Той иска да провери дали съм оцелял! Ще му покажа, че съм! Но Анабел няма да напуска пределите на имението!
 Генерал Талаер кимна.
За Техетите, закърмени в битка същества, войната бе по-скоро професия. И те бяха калени в нея. Животът на хората нямаше стойност. Те с радост биха ги пожертвали, за да защитят законния си престолонаследник.
Предполагаше се, че тя трябва да разбере. Всеки народ навярно би постъпил по същия начин, ако от това зависеше бъдещето им.
Но за Анабел, която все пак бе наполовина човек, всичко това беше немислимо! Не можеше! Не биваше да позволява да се стигне до война! Защото именно хората щяха да изчезнат първи...
 - Ще дойда! - чу се да казва тя.
 От предишния сговорчив Рейн не бе останал и помен, когато ѝ се озъби:
 - Не!
 Отново някой налагаше волята си върху нея. Отново я принуждаваха да се подчини. Рейн я гледаше с цялата тежест на ледения си поглед. Чакаше я да се огъне. Да се пречупи.
Манира изрече съчувствено:
 - Осъзнаваме опасността, лейди Анабел, но се налага да поемем този риск. Вашата безопасност е наш главен приоритет.
 И тя отново се превърна в "лейди Анабел". Стената между нея и Манира се издигна отново, по-висока и от преди.
 - А безопасността на всички жители на Олдари? Тя чий приоритет е?
Местеше очи между двамата мъже, но никой не отронваше и дума. Те вече бяха взели решение.
 - Майната ви! - тя скочи на крака заслепена от ярост. - На вас и на целия ви забравен народ! Заточението ви в Аласар ви е лишило напълно от емпатия! Как е възможно да сте толкова бездушни? Аз ще отида на този бал, лорд Рейн, ако ще и това да е последното, което ще направя! И нито вие, нито дори лорд Талаер ще ме спрете да го сторя!
 Онова, което я вбеси окончателно беше, че мъжете дори не ѝ отдаваха уважението да я изслушат. Очите ѝ на двамата бяха вперени в камината. Анабел ядосано проследи погледите им. И застина. Едва успя да възпре писъка, който заплашваше да се изтръгне от устата ѝ.
Пламъкът, който до съвсем скоро тлееше в камината, сега се бе превърнал в безжалостен огнен ад. Гобленът на стената изчезваше бързо, погълнат от неутолимия глад на пожара. Той безмилостно се разрастваше, изяждайки всичко по пътя си.
 - Аз ще се оправя - спокойно изрече Манира.
В същото време лорд Рейн обви ръце около Анабел. Оранжево-червения ад се разми, докато Властния я отнасяше незнайно къде...
Усещаше присъствието му твърде осезаемо. Твърде близо. Той продължаваше да я държи в нежна, но същевременно желязна хватка. С все още затворени очи, замаяна от пренасянето, Анабел се опита да се отдръпне от него. Близостта му я смущаваше. Пречеше ѝ да мисли. Но изостряше усещанията ѝ.
Направи крачка напред, но Рейн я притисна обратно към себе си и прошепна в ухото ѝ:
 - Отвори очи, Анабел.
Не прозвуча като молба. Но не беше и заповед.
Анабел вдигна клепачи.
Бяха застанали на ръба на една от най-високите сгради в Лишае. Пред тях се стелеше панорамната гледка на целия град.
По улиците пълзеше полупрозрачна мъгла. Тротоарите бяха хлъзгави. Мазни от всевъзможни органични отпадъци и боклук. Уличните фенери примигваха безутешно, разкривайки сенките на изоставени сгради и привидения от миналото.
Пияници се облягаха по стените на таверните. Пееха мръснишки песни с цяло гърло. Жени облечени по начин, който не оставяше нищо на въображението, се кискаха по ъглите. Търсеха възможност за бърза печалба в мрачната нощ.
 - Погледни ги, Анабел - призова лорда.
 Напълно излишно. Сякаш би могла да отмести очи от свиващата сърцето ѝ гледка.
 - Заради тях ли си готова да се хвърлиш в ръцете на Тирас? Да пожертваш себе си, за да могат да живеят те? Да пилеят времето си по този жалък, отвратителен начин?
Сълзите избиха в очите ѝ неканени. Стекоха се по бузите ѝ. Без да се обръща към Властния, отрони:
 - Вие сте предполагаемия владетел на Олдари от близо двадесет години! Това, което аз виждам в момента е проява на вашата немарливост! Вашата тотална незаинтересованост към кралството! Към жителите му! Те наистина не означават нищо за вас, нали? Ако е така, то вие не сте по различни от демоните избили децата ви!
Той рязко я завъртя към себе си. Придържаше гърба ѝ с една ръка, а с другата обхвана брадичката ѝ. Принуди я да го погледне.
 - Всичко това са плодовете от сеитбата на предишния крал! Още тогава той беше успял да доведе Олдари до ръба на нищетата!
Няма как да си спомняш. Тогава ти беше просто дете. Това, което направих аз бе да продължа от там, където Данук се отказа. Там където той спря и избяга.
Ще излъжа ако кажа, че добруването на Олдари ме интересува! Но си обещах повече да не те лъжа! За мен това кралство не е нищо повече от постоянно напомняне, за грешката която допуснах преди осемнадесет години! Единственото ми желание е да срина Лишае със земята! И, повярвай ми, имам тази сила! Но, както и сама можеш да видиш, не съм го направил! Дори напротив! Откакто аз съм на власт, стандартите на това отхвърлено дори от боговете място, се повишиха! За тези, които искат да работят, винаги ще има работа. Винаги ще има щедро отплащане за труда им! Но лентяите и онези търсещи лесното, са много повече от честните поданици на кралството! Каквото и да направя, накрая те сами избират пътя си на самоунищожение! Като виждам всичко това, моят избор е повече от ясен! Аз винаги ще избирам теб! Няма да позволя да изгубя теб, за да могат тези нещастници да живеят!
 Думите бяха изречени студено. Безчувствено. Едва накрая фасадата му се пропука. От цялото тяло на Рейн започнаха да се изливат емоции. Интензивността им я помете. Обърка я. Изплаши я. Тя опита да се отскубне от ръцете му. Да избяга. Той, обаче, я стискаше здраво. Не ѝ позволяваше да се отдръпне и на сантиметър от него. И думите му отново заваляха върху нея, като пороен дъжд:
 - Опитвах се, Анабел! Толкова дълго! Толкова упорито! Опитвах се да стоя на страна! Знаех, че само така бих бил в състояние да те опазя! Без да се поддавам! Ако само знаеше какъв бях преди! Аз бях пресметлив. Рационален. Хладнокръвен. Но после се появи ти! Ти издърпа килима под краката ми! Един твой поглед беше достатъчен да разбие целия ми самоконтрол! Целият ми свят се преобърна и започна да се върти единствено и само около теб!
Известно време успявах да се сдържам. Успявах да укротявам силните течения на чувствата, които ме разяждаха отвътре! Известно време, но...Разбери, никой друг няма значение за мен! Никой и нищо! Само ти! За теб съм готов да пожертвам не само цял Олдари, а дори цял Скавир! Мамка му, дори бих се наслаждавал на гледката как всичко гори, стига да зная, че ти си в безопасност!
 Той дишаше учестено. Продължаваше да държи очите ѝ в капана на своите.
Чакаше. Чакаше тя да каже нещо. И отново, Анабел не го разочарова:
 - Това е твърде много! Твърде крайно! - самотна сълза се търкулна по бузата ѝ.
 Тогава и последната стена от неговата сдържаност се срина. Рухна в краката му. Ако не можеше с думи, то имаше и друг начин, с който да ѝ покаже чувствата си. Виктор Рейн затвори очи за момент.
Когато отново ги отвори, в тях пламна страст, която не можеше...не искаше повече да прикрива. Разумът изчезна, предоставяйки място на инстинктите. Логиката се замени с желание.
С неочаквана решителност той се нахвърли отгоре ѝ. Обви ръце около тялото ѝ. Толкова здраво, почти болезнено. Устните му покриха нейните. Езикът му завладя устата ѝ.
Той я целуваше неистово и жадно, напълно изгубил здравия си разум. Напълно отдаден на страстта, която го изгаряше. Устните му притискаха нейните с неутолима настойчивост. Гладни за всяка капка от нейната любов и внимание. Желанието му да я притежава, да я направи своя бе по-силно от всичко останало.
В ума на Анабел настъпи хаос. Две сили се изправиха една срещу друга.
Едната бе силата на собственото ѝ желание и страст към Рейн. Тя изрева в съзнанието ѝ като току-що събуден звяр, привлечен към Властния с неудържима сила.
Другата сила и тази, която всъщност успя да вземе превес в битката, беше разумът и нуждата ѝ да съхрани себе си. Те я предупредиха за опасността от този безконтролен поток от чувства, който се изливаше от Рейн.
Сложи ръце върху гърдите му. С неимоверни усилия го отблъсна от себе си и твърдо изрече:
 - Спрете! Това е достатъчно!
 Властният замръзна. Ръцете му се отпуснаха около тялото. Освободиха я от затвора си. Когато я погледна в очите му се отрази болка. Не успя да прикрие колко много го бяха наранили думите ѝ. Миг след това, лицето му възвърна обичайната си студенина. Раменете му се изправиха. Челюстта му се стегна. Вече знаеше...
Той загуби.
 - Моля ви, върнете ме обратно в стаята ми! - едва чуто помоли Анабел.
 Един удар на сърцето. Един момент изпълнен с неописуемо напрежение. И вече беше там.
Сама.
Но това ли беше, което наистина искаше?