Властните

43. - Време за истини

Пред вратата Анабел едва не се сблъска с Аласа, която вървеше срещу нея. През сълзите едва успя да различи силуета ѝ.
- Анабел? - изненадано възкликна елфа, сякаш не очакваше да я завари в имението. - Какво търсиш тук?
Младата жена нямаше време да слуша. Животът на Манира зависеше от нея, както и от бързината, с която щеше да открие Рейн. В отчаянието си, тя не забеляза кървавите петна по престилката на елфа.
- Аласа! Аласа, къде е лорд Рейн? Моля те, трябва да го намеря! Незабавно!
- Какво се е случило?
- Трябва да стигна до лорд Рейн! Веднага! Аласа, моля те! Умолявам те! - викаше Анабел истерично.
- Разбира се! Веднага ще те отведа при него - спокойно отвърна другата жена, подавайки ѝ ръка.
В същия момент започнаха да се пренасят.
Анабел дори за миг не се усъмни в намеренията на елфа. Никога досега не ѝ се беше налагало да го прави. Въпреки това, някакво странно чувство на безпокойство се заформи в гърдите ѝ. Тя, обаче, го отхвърли моментално. Единственото, което я интересуваше, бе да стигне колкото се може по-бързо до лорд Рейн.
Затвори очи и се остави Аласа да я води.
Щом усети твърда земя под краката си, елфа пусна ръката ѝ и промърмори:
- Сега ще доведа господаря.
Когато отвори очи, нея вече я нямаше. Шокът, който изпита, обаче, помете всички останали в главата ѝ мисли!
Намираше се в овална и уютна стая. През големите прозорци с тежки и много красиви завеси се виждаше развихрилата се виелица отвън. Стените бяха отрупани с лавици, пъшкащи под тежестта на многобройните книги по тях.
Очите ѝ пробягаха по заглавията: „Детайлна история на Техетите"; „Заклинания и техните последици"; „Фехтовка - когато сабята се превърне в част от ръката"; „Военна стратегия" и още стотици подобни.
Чиито и да бяха тези покои, собственикът им със сигурност обичаше да чете.
Мястото излъчваше спокойствие и топлина, но тя не трябваше да бъде тук! Трябваше да намери Виктор! Да помогне на Манира!
Над лавиците, почти до тавана, блещукаха същите онези миниатюрни топки светлина, подобни на слънца. Топки, които бе видяла и на бала. Те висяха в безтегловност и като че ли се гонеха едно друго.
Подът бе застлан с дебел пухкав килим.
В средата на помещението се намираше диван - овален, също като стаята. Малка масичка беше поставено пред него. В огромната камина на стената безшумно гореше син огън. Ярко, наситено синьо.
Анабел никога преди не беше идвала тук. Нещо, обаче, ѝ подсказваше че това място не се намира в имението на лорд Рейн.
Къде я беше отвела Аласа?
В гърдите ѝ се навдигна странно, носталгично чувство за дом. У дома. В същия миг, една от вратите рязко се отвори. Разби тази крехка илюзия. Върна я в непримиримата и жестока реалност.
- Анабел! Радвам се, че успя да дойдеш навреме! - лорд Тирас влезе с бързи крачки и се настани на дивана. - Заповядай, седни! Така и не успяхме да си поговорим предния път! Ти твърде бързо си тръгна от празненството! А имаме толкова много неща за обсъждане!
Усмивката изписана върху лицето на бащата на Виктор беше плашещо искрена.
Аласа... Аласа, която твърдеше, че обича младия Рейн като свое собствено дете! Аласа, която той бе спасил! Защо?
Поредното предателство. Поредният нож, забит от ръката на приятел, бавно потъна в гърдите ѝ.
Като в транс се отправи към посоченото и място. Седна до възрастния лорд. Установи, че вече не се страхува от него. Какво по-лошо би могъл да ѝ стори освен да я убие? Имаше ли значение въобще? Дали той или Ахинара...
- Къде се намирам? - безразлично попита.
- Настани ли се удобно? - с непринуден тон попита Тирас и продължи едва след като тя кимна. - Много добре! Анабел, та ти си у дома!
Какво?!
Нима се намираше в същия онзи замък, под който в този момент навярно умираше Манира?
Аласар не беше необитаем, както предполагаха.
Разгадал мислите ѝ, техетът добави:
- Информацията, с която разполага Талаер не е актуална, мила! Замъкът никога не е бил изоставян! Разбира се, Манира няма как да знае това! Потеклото му не е достойно! Противно на онова, в което успях да убедя всички - че пребивавам в двореца на един от съюзниците си, всъщност прекарвах по-голямата част от времето си тук! Възраждането на Аласар е уморителна и трудна задача! Но ето, че и тя е към своя край! Съвсем скоро ще постигнем целите си! Талаер винаги е бил сантиментален глупак, аз бях повече от убеден, че той ще те доведе тук рано или късно. И така! - той плесна с ръце, карайки Анабел да трепне. - Аз много дълго чаках нашата среща, мила! Нека не губим повече време, а да се възползваме от момента максимално!
- Но, Манира... - започна младата жена, но рязко замълча. Сивите очи на лорда се присвиха.
- Сега, аз съм всичко, което трябва да те интересува! - вече без усмивка каза Тирас. - Разкажи ми, как счупи печата?
В продължение на една ужасно дълга минута в стаята настъпи оглушителна тишина.
Анабел трескаво обмисляше какво и колко да каже. Предвид създалата се ситуация, тя се съмняваше, че ще си тръгне от тук. Нямаше смисъл да лъже и да увърта.
- Драконите - кратко отвърна.
- Да, можеше да се очаква. Ти все пак си носителка на техния дар. С какво поискаха да заплатиш тази тяхна щедрост?
- Служба към повелителката им и невъзможност за неподчинение на повика ѝ.
- Интересен подход, несъмнено! Но, кажи ми, Анабел, какво знаеш за дарът на дракона? - с почти академичен интерес се поинтересува възрастния лорд.
Младата жена се замисли. Ахинара беше споменала, че тя е последната с този дар, но това бе всичко. Какво всъщност представляваше съмнителния „дар", Анабел нямаше и бегла представа.
- Нищо конкретно - пределно честно отговори.
- А как би реагирала, ако ти кажа, че има начин да избегнеш последствията от неизгодната сделка, която си сключила?
Анабел хвърли скептичен поглед на Тирас. Той от своя страна я възнагради с почти невинна усмивка. Почти.
Гледаше го замислено и се опитваше да прозре намеренията му.
Какво щеше да последва сега? Нова сделка? Такава, от която вече наистина няма да има измъкване?
Нов кукловод на изтърканата от употреба марионетка? Нови тайни, които да разплита? Нови - стари предатели?
Един и същ сценарий. Просто различни актьори.
Не вярваше и на дума излязла от устата му. Не можеше да си позволи наивност. Вече не.
Вместо да отговори на въпроса му, младата жена търпеливо зачака той сам да продължи.
А в този миг Манира може би умираше някъде под нея...
- Всяка история има две страни, Анабел, и аз със сигурност ще ти разкажа моята. Едва ли ще ни стигне времето за целият разказ сега, но поне ще положим основите. Ще споделя плана си с теб и ще те оставя да помислиш. Да решиш дали ще се присъединиш доброволно към мен или... просто ще се присъединиш към мен. Макар че, аз много ще се радвам ако избереш първият вариант. Не ми се иска да налагам волята си върху теб!
Тирас говореше и се усмихваше като човек, сигурен в успеха на замислите си. Убедеността му граничеше с безумие.
- Аз съм в състояние да ти помогна, Анабел. Аз, а не Виктор! Синът ми, за жалост, се оказа достатъчно глупав! Двадесет години под покрива му живя мое доверено лице! Беше толкова лесно да го подмами и излъже - една сърцераздирателна история, мили очи и готово! А името! Името беше най-голямата индикация за лъжата! Виктор, обаче, остана сляп за приликата. Никой, нито той, нито някой друг не обърна внимание. Аласа - Аласар! Една буква! Съвсем малко предизвикателство! Ти все още си много млада! На теб дори не ти мина през ума да свериш историята, която моята наложница ти разказа, с Виктор! Твърде наивно вярваш в хората, но синът ми... Очаквах от него да прозре измамата! Той отдавна не е хлапак... Ниара, това е нейното истинско име, беше изпитание лично към Виктор. Исках да видя дали е достоен. Дали би се досетил... но той ме разочарова отново. Неговото сърце е твърде мекушаво. Той не заслужава фамилията Рейн! Не мога да ти опиша мащабите на огорчението ми! Единственият ми син! Единственият наследник! Още с излизането си на бял свят и вече знаех, че е недостоен! Той уби майка си! Тя умря, за да може да живее той! Името, което му дадох тогава, имаше за цел никога да не му позволи да забрави къде му е мястото! Най-низшата и безполезна раса - това е човешката! Те са слаби! Също като него! Единствената полза от тях е, че най-накрая имах възможността да изпробвам на практика една от легендите, която беше широко разпространена сред народа ни. Остава още съвсем малко и ще разбера със сигурност!
Анабел веднага си припомни разказа на Манира и слуховете, които както той бе казал, бяха непотвърдени. Веднага след това пред очите ѝ изплува образа на Касандра и заобления ѝ корем. Извършеното от Тирас я потресе. Отврати я до дъното на душата ѝ!
- Да се върнем на насъщния проблем! - отново плесна с ръце възрастния лорд. - Преди време имах удоволствието да науча, че рода Дорренхоу пази доста интересна тайна! Хиляди години са изминали от тогава, но именно някой твой праотец навремето измъкнал дракон от лапите на Ерксините! В знак на благодарност дракона подарил нечуван дар на спасителя си! Дар, който да се предава през поколенията. Дал му сила равна тази на дракон, но което е още по-хубаво, отворил път към измерението на летописците! След раждането на наследник силата оставала, но пътуването към царството на драконите се прехвърлял върху детето. То също получавало сила, но само един можел да прекоси пространствата. - Тирас просто грееше в алчна усмивка наблюдавайки стъписаната от чутото Анабел. - А сега да добавим и другата част - ти си дете на човек и техет! Ако легендата се окаже вярна, то шансовете ми да поробя онези, които някога почти ни унищожиха, нарастват двойно!
Младата жена се взираше невярващо в техета и единственото, което успяваше да направи бе да клати отрицателно глава.
Съзнанието ѝ се опитваше да смели цялата получена до тук информация.
- Ти си моят вход към задният двор на драконите, мило момиче! - възрастния лорд едва не се тресеше от възторг. - Чаках те толкова дълго! Но нищо, времето ми беше оползотворено в други, също толкова необходими дела! Ти, Анабел, си единственото живо същество, което по сила е равно на дракон и само ти имаш привилегията да посещаваш владенията им! Мястото, където драконите се отпускат! Там където отиват, когато са ранени и слаби! Когато са уязвими! Именно там и ще ги сразим!
- Нима очаквате от мен да убия драконите? - нервен смях се изтръгна от устните на Анабел. - Това надхвърля дори най-безумните идеи!
- Аз не искам да ги убивам, мила! За тях съм отредил друга съдба. Твоето участие, обаче, е от фундаментална важност за мен! Освен това, ти ще станеш майка на следващото ми дете! В никакъв случай не бих допуснал този дар да попадне в чужди ръце!
- Плановете ви надминават и най-смелите ми мечти! - язвително изсъска Анабел, като прозвуча почти като Келнахар. - Обаче, вие забравяте една важна подробност! Пропуснахте факта, че аз вече съм обвързана с Ахинара! Не зная кога тя ще реши да ме повика, нито какво ще поиска от мен. Едно, обаче, е сигурно - тя няма да ме остави жива след като изиграя отредената ми от нея роля!
- Нима мислиш, че аз също не разполагам със скрити карти в ръкава? Наивността ти е очарователна, Анабел! Помисли - ако Ахинара изчезне от картинката, обвързването ти с нея вече не изглежда от голямо значение? Не си ли съгласна?
- Защо правите всичко това?
- Кое по-точно?
- Всичко! Каква е целта ви?
Тирас облиза устни. В очите му проблясваха искри на безумие. Усмихна се и отговори:
- Аз ще изградя единна империя, Анабел. Империя, в която властта еднолично ще е моя. И не смятам да се спра само на Скавир! - той се изправи приглаждайки безупречния си сив панталон. - Давам ти едно денонощие, за да вземеш решение. Надявам се то да бъде правилното! Помисли си добре, мила!
Стигайки до вратата лорда се спря. Обърна се отново към нея и добави:
- За малко да забравя! В твой интерес е да не се опитваш да използваш магия тук. Последиците биха били... непредсказуеми! Разгледай мястото, може да ти се стори интересно! Все пак това бяха покоите на баща ти, а вече и твои!
Звукът от ключ превъртян в ключалката отекна във вече празната стая.
Анабел незабавно скочи на крака и се залепи за прозореца. Опитваше се да открие Манира сред снежната буря, развихрила се в подножието на двореца.
Бурята вилнееше. Снежинките се блъскаха яростно една в друга. Заслепяваха всяка възможност за видимост. Дори могъщите планини изглеждаха като бледи сенки през вихрещата се белота.
Притисната в студеното стъкло, тя се взираше напразно. Търсеше малка следа, че Манира е жив. Сърцето ѝ се стягаше от тревога и безсилие.
Внезапно, сред урагана, очите ѝ уловиха нещо необичайно. Червеникави светлини - огньове - проблясваха в далечината. Те ѝ напомниха за надежда, за битка, за живот!
Съсредоточена в това зрелище, Анабел се опита да разгадае дали тези огньове бяха знак за битката, която се водеше долу.
Дали Манира все още се бореше за живота си? Имаше ли някакъв шанс да се спаси?