Властните

14. - Плесницата

Анабел чакаше и чакаше, но търпението ѝ бе на изчерпване. Зимата бе на прага им, а лорд Рейн все още не се беше срещнал с нея.
Дните се нижеха еднообразно. Младата жена лесно свикна с охолството, което ѝ бе предоставено тук. Излежаваше се в леглото до късно, впивайки се в мекотата му като в романтичен облак. Всички нейни нужди, дори най-незначителните, бяха задоволявани. Често се разхождаше в градината, която въпреки смяната на времето, оставаше непроменена.
Елая, който не изпускаше възможност да я придружи през разходките й, не спираше да моли за прошка. Анабел не успяваше да определи дали наистина е искрен, но накрая избра да му повярва.
Днес също, макар вятъра да щипеше бузите ѝ, младата жена и гнома безцелно вървяха по виещите се пътеки. Този път обаче умът ѝ бе развълнуван от мисълта за Властния. Къде беше той? Неговото отсъствие прокарваше сенки в ежедневието й, оставяйки тъмна мъгла от неизвестност.
Обмисляше всякакви възможности, но упорито отказваше да чуе вътрешния си глас, който настойчиво нашепваше, че причината за липсата му бе случилото се между тях.
Какво го интересуваше лорда, че това беше нейната първа целувка! Събитие, което си бе представяла по съвсем различен начин! Беше повече от ясно, че той съжалява за стореното, защо иначе ще я отбягва толкова отявлено? Анабел се опитваше да разбере дали това я дразни или разочарова.
С всеки следващ изгрев настроението ѝ потъмняваше все повече, освен в онези кратки моменти, в които разговаряше с Елая. Той се превърна в нейния спасител, нейният единствен приятел на това място.
След поредния скучен и еднообразен ден, Анабел тъкмо щеше да си легне, когато на вратата ѝ се почука.
- Господарят желае да ви види - изрече Аласа от прага.
Докато почти тичаше към вече познатия ѝ кабинет, младата жена се надяваше, че днес ще получи желаните отговори.
Той стоеше прав, с гръб към прозореца. Не се усмихна, когато тя влезе. Трепетът й от очакването се замени с напрежение.
Движенията на лорда бяха груби и отсечени, но в тях не липсваше грация и вежливост, когато дръпна стола й я изчака да седне. На масата горяха срещи, трапезата беше сервирана за двама. Едва когато и той седна, Анабел смело вдигна очи и го погледна. Но начинът, по който той я гледаше, я принуди да се свие в стола си. Ако преди й се струваше, че погледът му е хладен, сега чувстваше студ, който буквално се изливаше от него и проникваше във всеки ъгъл на нейното същество.
Какво се бе променило? Защо я беше целунал, като сега я гледаше с открита неприязън?
- Добър вечер, Анабел - вежливо, но отчуждено поздрави той, докато пълнеше чашите им с червено вино.
Ако целта му тази нощ беше да я изплаши, то методът му работеше прекрасно! Анабел се чувстваше като затворник в краката на палача си. Очакваше смъртната си присъда. Опасяваше се, че ако сега проговори, гласът й ще потрепери и ще издаде страха й, затова колебливо посегна към чашата.
Като за пръв път, алкохолът не ѝ се стори толкова лош. Виното се оказа дори приятно. Първо, усети плодовете на горските ягоди, които внезапно пробудиха вкусовите ѝ рецептори. Ароматът беше сублимен, съчетаващ нотки на сладост и свежест. След това, приятната сухота на напитката обви сетивата ѝ, като я потопи в блаженство. Вкусът беше изтънчен, с балансирана комплексност от плодове и лека минералност. На последно място, нюансите на череши и деликатни танини оставиха усещане за изтънчен финал, който я въвлече още по-дълбоко в магията на виното. Неусетно и смело преполови чашата си, когато чу:
- Внимавай, Анабел - с все същия вежлив, но студен тон, каза лорда. - Ще ти прилошее ако пиеш на празен стомах. Яж!
Тя реши да не споменава, че вече бе вечеряла. В мълчалив протест, решително вдигна чашата към устните си отново, изпивайки останалата течност на един дъх. Действието ѝ показа - Анабел няма да позволи Властния да диктува живота й до най-незначителния детайл.
Постъпката й бе възнаградена с хладно безразличие и той отново напълни чашата ѝ.
За един кратък миг и двамата се потопиха в собствените си мисли.
Анабел не можеше да каже дали напитката беше виновна или обърканото ѝ съзнание, но докато наблюдаваше чертите на Властния, изпита желание да го докосне. Как ли би реагирал ако вдигне ръка и погали лицето му, където се подаваше леко набола брада? Дали би отблъснал ръката ѝ?
Тези мисли я връхлетяха и изпълниха стомаха ѝ с трепет.
Той я наблюдаваше като хищник, който дебне плячката си. Очите му, сега с един нюанс по-тъмни, изглеждаха като дълбините на океана. Сякаш в тях се криеше неизречена тайна. А устните му... същите устни, които бяха целували нейните с толкова отчаяние и плам, сега бяха стиснати в тънка линия.
На повърхността лорд Рейн изглеждаше като скала, непоклатима и недостъпна. Твърд като камък, неизменен от време и събитията, но под тази обвивка се криеше нещо по-мрачно и необятни. Подсъзнателно, Анабел знаеше, че ръката му не би трепнала, дори и в най-критичния момент. Вече два пъти беше ставала свидетел как действа той, знаеше на какво е способен. Колко ли още животи всъщност беше отнел? Последният въпрос я изпълни със страх и тревога.
Определението за нощната пеперуда и огъня отново изникна в ума ѝ. Те бяха символ на тяхната сложна връзка - ужас и привличане, смесени в един непостижим танц. Толкова ужасяващ и вълнуващ, огънят се отразяваше в душата й с блясъка на тайнствените си пламъци.
Но какво правеше тя? Той бе мъжът, който я повлече във водовъртежа на несигурност и неочаквани обрати. След появата му всичко се промени! Целият ѝ свят потъна в тъмнината на нощта и се превърна в опасна джунгла от изкушения и рискове. И все пак... въпреки всичко, въпреки вратите, които той отвори в неизвестното, всяка част от нея се съпротивляваше на потребността да го презира. Анабел пламтеше от желание да го разбере. Искаше да докосне тайните на този мъж, да проникне в неговия вътрешен свят и да разгадае същността му.
Тя не помнеше добре родителите си. Времето бе успяло да отмие голяма част от спомените й за тях. Те вече не й липсваха. Беше се научила да живее без тях. Отдавна беше спряла да ги чака да я измъкнат от Пансиона. Отдавна разчиташе единствено на себе си и собствения си инстинкт за оцеляване. Нямаше кой да и помогне. Нито тогава, нито сега. Беше сама сред голямото и безмилостно крайбрежие на съдбата.
Но какво се бе случило в миналото на Рейн, та да го превърне в студения и плашещ гранит, който сега стоеше срещу нея, докато пръстите му барабаняха по масата в такт с неизвестна мелодия?
Виното развърза езика ѝ, като ѝ внуши измамна смелост и тя се реши да попита:
- Защо дойдохте в Олдари? Защо точно тук? Това място едва ли има какво да ви предложи!
Отговорът му беше едновременно опростен и труден за разбиране, като звучеше като отговор от дълбините на сърцето му, изпълнен с мистерия:
- Заради теб! Всичко винаги е било единствено и само заради теб!
Думите му изсмукаха целият въздух от дробовете ѝ. Земята сякаш изчезна изпод краката й, а тя се почувства изгубена в безбрежния океан на вина и въпроси.
Започна да се задушава, а ръцете й затрепериха неконтролируемо, стискайки чашата. Течността се блъскаше в кристала, който изглеждаше готов да се пръсне всеки момент, ако не отпусне захвата си.
- Добре ли си? - тихо попита лорд Рейн.
Мислите ѝ бяха изгубени. Какъв безсмислен въпрос! Как можеше да пита след като току-що бе стоварил това бреме върху нея! Значи родителите й бяха мъртви заради нея! Завладяването на Олдари също бе заради нея! Дори и онези мъже, които Властния бе убил... отново заради нея!
Въпреки тежестта на мислите си, тя се засмя. Болката й беше твърде остра, за да я овладее тъгата.
- Няма ли да ядеш? - попита той.
Силите ѝ стигнаха до толкова, че само да поклати отрицателно глава. Виното обаче беше друго нещо. Точно сега имаше нужда от неговата омая, за да се потопи във времето и пространството, далеч от бурните превратности на съдбата си.
Набързо пресуши, може би третата си чаша. Лорд Рейн я наблюдаваше замислено. Най-накрая въздъхна и привлече вниманието й като се изправи.
- Ела! - подаде й ръка.
Анабел я отхвърли и опита да стане сама. В същия момент стаята се завъртя, а краката й отказаха да й служат. Преди да се строполи на земята, хладните му ръце я обвиха около кръста, спасявайки я от унизителното падане. Нежно, но същевременно здраво, Рейн я прегърна и я завъртя към себе си. Носовете им почти се докосваха. Младата жена се остави да потъне в опустошаващо зелените му очи, които я гледаха изпълнени едновременно с диво желание и всепоглъщаща мъка. Но защо?
Без думи, той бързо я отнесе до едно от канапетата и мълниеносно се отдръпна. Сякаш тя го изгори. Отиде до прозореца, но не и преди Анабел да успее да види ненавистта заменила скръбта в очите му. Този поглед я нарани много повече отколкото бе очаквала.
Какво се случваше с нея?
Тя се сви на канапето, като се опитваше да скрие треперенето си, докато студът се заселваше във всяка нейна клетка. Не желаеше да разкрива на Властния колко много я бе уязвила неговата променлива емоционалност. Младата жена не успяваше да се движи с неговото темпо. Не успяваше да предвиди внезапната смяна на настроенията му.
- Мислиш ли, че си в състояние да опиташ, само веднъж, да призовеш чайник върху масата? - безразлично запита той. - И на двама ни би се отразила добре по чаша чай.
Рейн изглеждаше напълно сериозен, но Анабел беше във вътрешна буря от размишления. Докато се бореше със собствените си притеснения и въпроси, той изглежда се опитваше да докаже някаква своя теория. Явно всичко опиташе до магията. Навярно те мислеха, че тя би им била полезна ако владее изкуството. Но какво щеше да се случи с нея, когато най-накрая осъзнаеха, че всички тези години са чакали напразно? Че са сбъркали човека?
- Нека приемем, чисто хипотетично, че е възможно да изпълня молбата ви. Тогава какво? Това какво би променило? - попита като се опитваше да си представи един свят, който до момента не беше съществувал за нея.
- Всичко.
Една дума. Толкова кратка, но вълнуваща, че дори Анабел се налагаше да се пребори с желанието да опита отново.
Лорд Рейн запази мълчание, като остави думата да увисне във въздуха.
- Ако се окаже, че грешите? Ако аз не съм човека, който ви трябва? Какво ще се случи с мен тогава? Ще ме пуснете ли най-накрая?
- Не, Анабел, не греша. И не, няма да те пусна да си идеш! - отговори лорда в увереност и решителност, които я изплашиха.
- Как може да бъдете толкова сигурен? И защо? Кажете ми поне това, защо съм ви тук? С какво съм ви толкова необходима ако не с магия?
- Твоята безопасност е моя отговорност.
Гневът се навдигна в младата жена готов да изригне като вулкан, но тя успя да се въздържи, съхранявайки последните остатъци самообладание. Успя също да преглътне обидните думи на върха на езика си, за да запази достойнството си. И все пак изсъска:
- Единствената опасност сте вие! Това само по себе си ви освобождава от отговорността, която си мислите, че имате към мен! В крайна сметка вие сте този, който убива с лекота! За вас човешкият, и който и да е друг, живот не означава нищо! Няма стой...
Гласът му изплющя във въздуха като камшик, прекъсвайки я:
- Мислиш ли, че ми харесва да убивам?! Нима вярваш, че изпитвам удоволствие от онова, което се налага да върша?! Всичко! Всяко мое действие е с една единствена цел - да те защитя! Но ти и грешните ти заключения правите и без това трудната ми задача, почти невъзможна! - той си пое дъх и тихо допълни: - Сега ако обичаш, изпълни молбата ми!
- Мисля...
- Няма значение какво мислиш! Мнението ти не ме интересува!
Без да му даде време да продължи, Анабел се изправи на крака и с един бърз, неумолим жест го зашлеви през лицето.
Властният я погледна изненадано, докато тя изливаше цялата си ярост и безпомощност:
- Аз съм човек! Аз имам мнение и право да избирам! Имам чувства! Мисли! А ти единствено ги объркваш! Какво искаш? Избери си страна! Или ме мрази и ме затвори в някоя килия, оставяйки ме да умра или се дръж човешки с мен! Но не се лутай из пътя, играейки си с чувствата ми! Извърви пътя докрай или въобще не стъпвай на него! А този чайник! - тя натъртваше всяка една дума, почти останала без дъх. - Този! Глупав! Порцеланов чайник! С две чаши! Ако можех щях да го призова на мига! По дяволите, бих напълнила цялото помещение с чайници, ако с това ще сложа край на срещите ни!
Главата ѝ започна да пулсира. Какво беше това вино?
Черна пелена се спусна пред очите ѝ и думите ѝ замряха. Целият яд и разочарование, които изля върху Властния получиха само едно "интересно" в отговор. С мъка вдигна клепачи и се опита да фокусира погледа си върху него, но отново се изненада. Той не гледаше към нея. Вместо това, погледът му бе насочен към нещо върху масата. Анабел се обърна натам, но болката в главата ѝ я накара да политне към пода. Ръцете му веднага я обгърнаха, докато младата жена с изненада установи няколко неща.
Сега вече знаеше, че той я беше извадил от ваната. В неговите ръце тя се беше почувствала защитена.
Второто откритие беше, че лорд Рейн всъщност не е лош. Той просто не знаеше как да се изразява. Сега, тя най-сетне видя лицето му напълно съблечено. По него преминаваше гама от емоции, но най-силно се открояваше страха в очите му. Страх? За какво да се страхува, този владетел, който винаги изглеждаше така неудобно самоуверен? За нея?
Третото и най-невероятно откритие, което успя да зърне преди да изгуби съзнание бе малкият сребърен поднос поставен върху масата. Точно както си го представяше! От чайника дори излизаше пара!
Все пак, лорд Рейн беше прав...
"Ха" бе едва различимият звук, който успя да издаде преди тъмнината да я обгърне...