Властните

27. - Пясъчни основи

Лъжата за родителите ѝ беше първият удар по стената. Тази първа истина бе достатъчна да разклати душата ѝ.
Когато за пръв път видя очите изпълнени с обич... Още тогава разбра, че не е само човек. Баща ѝ беше Властен. И както се оказа, не кой да е Властен, а самият престолонаследник! Престъпникът погазил закона!
Целият живот на Анабел до тук бе изграден само върху фундамент от измами и полуистини. Сега, когато заслепяващата реалност, най-сетне прониза тъмнината с лъчите си, тя видя. Всичко, което бе смятала за истинско, бе просто крехка илюзия. Всеки миг от живота ѝ е бил изграден върху пясъчна основа. Основа, която сега се разпадаше под тежестта на разобличаването. В този момент, тя стоеше пред разрушението на собственото си аз. Изправена пред неизбежните факти. Всичко, което е била, беше отражение на лъжите.
Осъзнаването изпълзя в очите ѝ. Виктор Рейн я гледаше напрегнато. Чакаше отговора на въпроса си.
 - Какво поискаха драконите в замяна, Анабел?
Нея! Те поискаха нея! Последният пълноправен владетел на Аласар. Служещ на драконите! Изискването на Ахинара започна да придобива смисъл.
Анабел не можеше да отговори на този въпрос. Нямаше право.
 - Нищо - тихо отвърна.
 - Не ти вярвам! - веднага отсече той. - Не ме лъжи, Анабел! По един или друг начин ще разбера!
Гневът се навдигна в гърдите ѝ.
Да не лъже!? Колко лицемерно! Значи той можеше да крие и изрича полуистини - а тя не.
 - Те не поискаха нищо в замяна! - ледено отвърна. - Дори напротив! Дадоха ми много повече от това само да отключат силата ми! Разкажете за Реми!
 - След счупването на печата, боли ли те някъде? Чувстваш ли се различно?
 - Мисля, че това са повече от полагаемото въпроси.
Властният направи опит за усмивка. Наклони леко глава, приемайки възражението. Но отказа да падне по гръб.
 - При положение, че ти самата наруши собствените си правила като ме излъга, смятам че заслужавам аз също да си позволя известни волности!
 - Не. Не се чувствам различно. Пак съм си аз - някой, който не познавам, допълни на ум. - Просто ми коства известни усилия да се...контролирам.
 - Какво имаш предвид? - заинтригувано попита той, опирайки лакти в масата.
Анабел леко се изчерви, но отговори:
 - Докато се приготвях за вечерта... да кажем, че реших да се поупражнявам. В крайна сметка се наложи Аласа да ми помогне да загасим пламналите завивки на леглото и част от гардероба!
Момичето засрамено сведе очи, докато лорда едва успяваше да сдържи усмивката си. Представата как двете жени са се вайкали, загасяйки огъня, до развесели.
 - При натуралите, такива като теб, родени с магия, контролът започва да се усвоява още в най-ранна детска възраст. При троите обстоятелства е напълно нормално да не умееш да я управляваш - зърнал възможността, Рейн допълни: - Бих могъл да те науча! Стига да поискаш!
Неочаквана усмивка разцъфна на устните ѝ. Напълно потуши гнева ѝ.
 - Наистина ли?
 - Разбира се!
 - Благодаря! - веднага след това тя отново стана сериозна. - А сега ми разкажете за Реми!
Анабел жадно поглъщаше всяка дума. Изграждаше образа на истинския си баща в съзнанието си. Рейн говореше за него с такова преклонение и възхищение, а очите му преливаха от опустошаваща душата мъка:
 - Реми беше... Най - добрият! Маг, чийто талант беше прочут в Аласар! Дори в цял Скавир по онова време! Нямаше създанието, което да не е чувало името Реми Дорренхоу! Майстор на всяко изкуство. Гордост за баща си и всички нас!
Успяваше да избегне всяка форма на състезание било то в битка, в спорт или в политиката.
Лоялен. Отговорен. Честен. Винаги там, когато се нуждаеха от него. Той беше най-добрият ми приятел! Безразсъдната смелост и дързост бяха неизменни негови спътници. Реми беше всичко онова, което ние с Манира искахме да бъдем! И все не успявахме да го настигнем...
 Самообвинение, преплетено с гордост струяха от Властния. Себеомраза и зле прикрита болка, съпътстваха следващите му думи:
 - Всички негодувахме! Раздразнени от ограниченията, които ни наложиха драконите. Бяха изминали толкова много години... Светът, който познавахме вече го нямаше. Заедно с него чезнехме и ние. Потъвахме в забрава. Превърнахме се в легенда. В мит. Митът, за непобедимите Техети, с който да плашат децата преди сън. И дори и това избледня с времето.
Искахме да счупим оковите! Да слезем отново от планината! Но ние не можехме да си позволим лукса да забравим. Да забравим за жестокостта на драконите, която доведе до почти пълното ни унищожение. Мисълта, както би станало ако нарушим закона им, беше достатъчна да ни принуди да спрем да опъваме невидимите си окови. Докато един ден, преди около тридесет години, Реми не пристъпи отвъд!
В продължение на година той успяваше да прикрива престъпленията си. Никой освен нас не знаеше за тях.
Двамата с Манира се опиянявахме от разказите му за Скавир! За някой като мен, отегчен от собственото си съществуване, всички истории на Реми бяха завладяващи! Магнетични до такава степен, че притъпи инстинктите ми. Вместо да се опитам да го вразумя, да го подтикна да спре да се излага на опасност, аз слушах! Слушах за хората и тяхната еволюция! За разделението на елфите! За горите населени с върколаци! Опитвах се да възкреся собствените си спомени за местата, които аз самият бях посещавал преди забраната. Мисълта да го последвам започна да кънти все по-настоятелно в главата ми... Знаех, че трябва да го спрем! Все още имахме шанс да се измъкнем безнаказано! Тайната му авантюра можеше да остане неразкрита. Всички можехме да си отдъхнем. Да се опитаме да се върнем към еднообразния си начин на живот.
С Манира подготвихме силни, железни аргументи, с които да го вразумим. Да го спасим от примката, която се затягаше около врата му! Но бяхме закъснели. Когато Реми се върна... той беше променен. Никакви думи от наша страна не успяха да помогнат. Вече бе твърде късно.
 Емоцията в последните му думи, накара Анабел неволно да настръхне.
 - В очите му запламтяваше невиждан до сега огън, всеки път щом заговореше за нея - Сиана. Сестрата на кралицата на Олдари. И тогава разбрах. Знаех, че при следващото си напускане на Аласар, Реми не възнамерява да се върне...
 Сиана. Името се разнесе из въздуха като лека мелодия. Нежно потъна в сърцето на Анабел. Сиана. Нейната майка.
 - Верни на приятеля си, - продължи лорда без да забележи странната промяна в младата жена, - Манира и аз помогнахме в организацията за бягството му. Отне ни седмици на дълго планиране и изпипване на детайлите, но успяхме! Щяхме да инсценираме смъртта му. Жестоко, знам, но само така бихме могли да го опазим. Погълнати от собствените си кроежи, обаче, не забелязахме навреме задаващата се буря. В деня на бягството, личната охрана на лорд Тирас плени Реми!
 Рейн стисна юмрук на масата. Кокалчетата на ръката му побеляха. Челюстта му се стегна при споменаването на това име.
 - До ден днешен не доумявам как бяха разбрали! Докато го отвеждаха, окован в магически вериги, които отнемаха силата му... Реми ме погледна. Огънят в очите му бавно изгасна...
Затвориха го в подземията. Дълбоко в недрата на Аласар. Лорд Тирас настояваше за незабавна екзекуция. Само така Техетите имаха шанс да умилостивят драконите. Като премахнеха виновника. По този начин над нас не дебнеше невидимата заплаха от изтребване на народа ни. Крал Арранак не веднъж бе екзекутирал мъже и жени, хванати в нарушение на закона... но този път не можа да изпълни дълга си! Не можа да убие единственото си дете! Това колебание ни даде възможност да измъкнем Реми. Успяхме да го преведем през границата! Тогава за първи и последен път видях Сиана.
Тя беше поразително красива! Имаше блестяща черна коса и големи, проницателни сини очи. Средна на ръст, с изящни пропорции. Излъчваше някакво магическо съчетание между грация, гъвкавост и сила. Усмивката ѝ бе обезоръжаваща! Нищо чудно, че Реми бе полудял по нея! А също така... тя носеше нероденото им дете!
Веднага след това, те изчезнаха. Четири години никой не видя, нито чу нещо за тях. Но Тирас все пак ги намери...
 - И кой всъщност е лорд Тирас? - попита Анабел.
 - Ако отговоря сега, когато дойде моят ред, ще ми се полагат два въпроса, нали? - Рейн се усмихна и зачака търпеливо.
 - Добре! Два въпроса! - веднага отвърна тя.
 Страхуваше се, че ако сега не получи отговор на въпроса си, нещо отново ще се случи. Отново няма да разбере кой в действителност бе този тайнствен мъж.
 - Добре, - продължи Властния удовлетворено. - Сред Техетите съществува традиция, която бе нарушена само веднъж по времето на лорд Кодер. Поради трудността да имаме деца, за да се подсигури кралството, в случай че кралят не остави наследници, най-приближеният му и неговото семейство заемат мястото му. Крал Арранак бе единственият владетел избиран от народа. След като Кодер уби законния владетел, а драконите от своя страна премахнаха него, бяхме останали без монарх. Нито алтернатива. Ако не бяхме принудени на момента да изберем новия си владика, вероятно щяхме да се разкъсаме взаимно в борба за трона. С единодушие крал Арранак се възкачи на престола. Той назова Тирас за своя дясна ръка. Ако нещо се случеше с него и Реми, Тирас бе този, който щеше да го наследи.
 С оглушителен трясък парчетата от пъзела падаха на местата си в ума на Анабел. Тази информация преобърна всичко.
Тя беше заплаха за властта на Тирас! Той бе убил краля им. Бе убил Реми. Пътят към властта е бил отворен за него. Но не беше предвидил Анабел...
Но думите на мъжа в гората... "Ако не му трябваше жива, бих те убил на място..." породиха куп нови въпроси.
Защо лорд Тирас се нуждаеше от нея жива? Не заплашваше ли с това мястото си на трона?
 - Сега е твой ред да отговаряш! - прекъсна мислите ѝ Властния. - Защо ме спаси, Анабел?
Младата жена не отговори. Грабна чашата с вино. Непристойно за една дама изпи съдържанието ѝ на един дъх. Ръката на лорда покри нейната. Нежно освободи измръзналите ѝ пръсти и ги поднесе към устните си. Хваната в капан от изгарящите изумруди в очите му, тя безмълвно гледаше как той целува всеки един от тях. Нещо в погледна му я накара да трепне и да заслуша внимателно следващите му думи:
 - Майната им на въпросите! По дяволите всичко! Ето каква е истината, Анабел! Цялата истина! Исках да те предпазя от нея, но изглежда криейки я навредих повече, отколкото помогнах! Ти си дъщерята на Реми Дорренхоу! Ти си наследница и пълноправен владетел на трона на Аласар!
Моята задача беше да те измъкна от Олдари и да те пазя! Но още тогава се провалих! Оставих се да бъда измамен и ти трябваше да платиш за моята грешка! Ти я плащаше цели осемнадесет години на онова забравено от боговете място, където не можех да те достигна!...
 Двойните врати се разтвориха с оглушителен трясък. Манира профуча през тях с посивяло лице.