Властните

21. - Спасението

Той не беше в състояние да определи кое болеше повече - раните, които бързо го убиваха или зейналата бездна в гърдите му.
Не можеше и не успяваше да си спомни последния път, в който бе плакал. От малък му бе втълпявано, че всяка проява на емоции е слабост. Уязвимост. Толкова беше свикнал да прикрива чувствата си, да не издава нищо от себе си, че вече му бе като втора природа. Но след появата на Анабел в живота му, всичко се беше променило.
Сега, сам в полупразната, тъмна стая, лорд Рейн не можеше да спре сълзите си. Те се изливаха от очите му като пропукал се бент под напора на всички, таени до този момент, чувства.
За втори път губеше приятеля си! Реми беше използвал последните си сили, за да го спаси. Но искаше ли Рейн да бъде спасяван?
Той приветстваше смъртта! Жадуваше за нея! Как щеше да живее сега? Да продължава да диша, знаейки че с това бе обрекъл господаря си на гибел...
Лежеше безпомощен в леглото и чакаше. Чакаше смъртта като стара приятелка, като разплата за всички онези животи, които беше отнел.
Саможертвата на Реми беше напразна. Безсмислена! Кой би могъл да го спаси от черната магия?
А сълзите не спираха да текат...
Когато всичко изглеждаше вече към своя край, когато затвори очи и започна да потъва в блажена тъмнина, някой внезапно връхлетя в стаята. Изтръгнат от вцепенението, лорд Рейн с усилие вдигна клепачи. Чу сподавеното ахване на Анабел и секунди след това видя и лицето ѝ, надвесено над него.
Какъв по-хубав начин да си отидеш?
Успя да зърне най-красивото създание, мигове преди да затвори очи завинаги. Това беше и последното му желание. Сякаш някаква тежест се вдигна от гърдите му и му позволи да поеме свободно последни глътки въздух.
- Лорд Рейн! - чу изплашеният ѝ шепот.
Усмихна се, въпреки болката, и тихо, с усилие отвърна:
- Виктор! Нека само сега сме просто Анабел и Виктор!
Топла длан се притисна към зейналата рана на корема му.
- Не говори! Пести силите си! Ще отида да повикам някого! Само не заспивай, чу ли! - каза Анабел тревожно оглеждайки раната.
- Не! - извика Рейн, изплашен, че тя ще си отиде. Потърси ръката й и силно я стисна. - Не си отивай! Моля те! Остани само още малко! Няма време... раната...забранена магия...
Силите му привършваха. Единственото, което успяваше да направи бе да задържи очите си отворени. Попиваше всеки детайл от лицето ѝ, като се надяваше, че споменът за него няма да избледнее на мястото, където отива.
Времето не беше достатъчно. Нямаше да му стигне, а той така отчаяно искаше да ѝ каже всичко, което дълго бе крил от нея.
Виждаше нарастващия страх в очите й, но твърде егоистично не искаше да я пусне да си отиде. Да избяга. Поне още малко...Само още един миг...
Погледът ѝ трескаво обходи стаята няколко пъти преди отново да се спре на Властния. Лицето ѝ придоби съсредоточено изражение. Тя постави и двете си ръце върху раната му и едва тогава лорд Рейн осъзна какво се кани да направи. Ужасът, който го заля, изми всяко друго чувство. Не!
- Анабел! - искаше да изкрещи, но шепотът излязъл от устата му прозвуча като въздишка.
Тя не реагира.
- Не! Моля те! Не прави това! Спри!
Опита да отмести ръцете ѝ, да я избута от себе си, но тялото му беше парализирано. Не успяваше да помръдне, не можеше да извика. Оставаше му само да шепне нечленоразделно, като с това се надяваше да я вразуми.
Нямаше представа какви биха били последиците ако, въпреки печата, Анабел съумееше да използва магията си.
Лорд Рейн я умоляваше да спре, да отдръпне ръцете си.
- Моля те, остави ме!
Стаята ставаше все по-мрачна. Тъмнината бавно се спускаше, като пелерина над очите му. В този последен момент преди да загуби съзнание, той видя как Анабел, жената която обичаше се свлече безжизнено на пода до леглото му. Болката и безпомощността го пронизаха като остри, назъбени камшици. Пред очите му избухнаха хиляди цветове, превръщайки мрака в магическо изкуство от светлина и живот...

***

- Виктор! Влюбен съм! - почти извика Реми.
Очите му излъчваха неистов копнеж.
Лорд Рейн не знаеше как да реагира на това изказване.
- Реми! Да не си полудял? Това не може да е сериозно!
Двамата стояха на ръба на границата, която очертаваше тяхната територия и се взираха в долината разпростряла се пред взора им. Изглеждаше така сякаш времето беше спряло.
Рейн вече бе привикнал да крие истината заради Реми, но това изявление прекрачваше всички граници на неговото разбиране.
- Срещнах някой! Човек! Нейното име е Сиана! Тя е сестрата на кралицата на човешкото кралство! - превъзбудено каза Реми. - Искам да споделя живота си с нея!
- Не можеш да го направиш, Реми! Това е безумие! Магията, народът ти, животът ти! Не можеш! Знаеш какви ще бъдат последствията! Та ти си наследникът!
Въпреки усилията си, Виктор се чувстваше като някой, който се опитва да спре воден потоп с пръсти. Господарят му не го слушаше.
- Един ден, Виктор! Един ден ще разбереш! - с усмивка отвърна Реми. - Ще срещнеш жената, за която ще си готов на всичко! Тя ще бъде твоята най-голяма слабост и едновременно с това и твоята най-голяма сила! Заради нея ще си готов да нарушиш всички закони, да потъпчеш всички клетви! Да рискуваш всичко! Тя ще бъде твоята опора, твоята надежда, твоята най-важна причина да продължиш напред! Моля те, опитай се да разбереш!
Тишината увисна между тях, като всеки бе погълнат от собствените си мисли. Бавно се отправиха нагоре към двореца, макар и да можеха да се пренесат там за секунди. Вместо това те предпочитаха да вървят. Само така можеха да си представят, че са свободни. Че имат избор.
Реми си подсвиркваше весело. За разлика от него, другият мъж се опитваше да намери достатъчно силен аргумент, с който да го спре.
Ако Реми изпълнеше заканата си, то той щеше сам да подпише смъртната си присъда!
Вътрешно обаче, Рейн му се възхищаваше. Може би дори малко завиждаше. Господарят му имаше смелостта да прекрачи границата в онзи съдбоносен ден, и за това беше възнаграден. Никога досега не го беше виждал толкова щастлив. Толкова жив!...

***

Тъмнината обхвана всичко. Цветовете избледняха и изчезнаха. Лорд Рейн усети как пада в един безмилостен свят, където светлината изгасваше и звукът замлъкваше...